Чувството ми е познато, каза Рий.
— А сега за отвертката. Онзи, който купи люлеещия се стол, явно я е използвал, за да свали основата, и после е забравил да си я вземе. Нямам друго обяснение. Знаех, че не е наша. Тогава вече нямахме никакви инструменти. Деймиън ги беше продал много преди мебелите. Но тя си лежи на пода в стаята на Боби и я вземам. Отивам в дневната, Деймиън седи на сгъваемия стол, който е последното нещо за седене в къщата. Идваш да довършиш работата ли, пита ме той. Е, давай. Но по-бързо, защото не ме ли убиеш през следващите две секунди, ще те душа, докато тъпата ти шибана глава не се пръсне. Казва го с онзи глас на водещ от нощно предаване. И вдига малко шишенце с последните ни две хапчета, а после го разклаща, сякаш е гвоздеят на програмата. Ето тук е добро място, има много месо, казва ми той, дърпа ръката ми с отвертката към бедрото си, опира върха в джинсите си. Е, казва ми. Сега или никога, Джини бейби, сега или никога.
Май го е искал, каза Рий.
— И си го получи. Забих проклетата отвертка чак до дръжката. Деймиън не извика, само издиша дълбоко и казва, виж какво ми направи, а кръвта му тече по стола и по пода. Но той не ми посяга. Добре, казва ми. Гледай ме как умирам. Изкефи се.
И ти изкефи ли се, попита Рий.
— Не. Не! Сгуших се в ъгъла. Не знам колко време съм останала там. От полицията казват, дванайсет или четиринайсет часа. Виждах как сенките се движат, но не знаех колко време е минало. Деймиън седеше и говореше. Не млъкваше. Щастлива ли съм била сега. Това ли бил планът ми от самото начало. О, и как съм заложила капани в парка, за да си разбие коляното. Какъв страхотен номер, Джини бейби. Накрая млъкна. Но аз го виждам. Съвсем ясно, виждам го и сега. Преди сънувах как казвам на Деймиън, че съжалявам, как го моля за прошка. В тези сънища той седи в онзи стол, гледа ме и посинява. Сънища тип твърде късно, казва доктор Норкрос. Твърде късно за съжаления. Една точка за док, нали, Рий? Мъртвите не приемат извинения. Не са приемали нито веднъж в историята на света.
Така си е, каза Рий.
— Но, о, скъпа, о, Рий. Какво ли не бих дала да променя всичко само този път, защото беше толкова добра, а свърши по такъв начин. Никога не си убивала никого. Трябваше да съм аз. Не ти. Аз.
Този път Рий не каза нищо.
Глава 19
1
Клинт намери мобилния номер на Хикс в указателя на бюрото си и му се обади по стационарния телефон. Изпълняващият длъжността комендант говореше обезпокоително спокойно. Може би беше лапнал един-два валиума.
— Много от жените като че ли стигнаха до състояние, което предполагам, че ще наречеш приемане, док.
— Приемането и предаването са различни неща — каза Клинт.
— Наричай го както искаш, но откакто си тръгна, за повече от половината светлините угаснаха. — Хикс каза това със задоволство и отбеляза, че съотношението надзиратели-затворнички отново е поносимо. Щели да останат в добра форма и след като изгубят жените надзиратели.
Точно по този начин мислят онези на власт за човешкия живот, нали? От гледна точка на общата изгода, съотношенията и контролирането на положението. Клинт никога не бе искал да има власт. Като питомник на приемната система той — най-вече по чудо — бе изтърпял господството на безброй домашни тирани; изборът му на специалност бе ясна реакция на този опит, за да помага на безпомощните хора, на онези като него, когато беше момче, като Маркъс, Джейсън и Шанън — и като собствената си майка, онзи блед разтревожен призрак от най-смътните му спомени.
Джаред стисна рамото на баща си. Слушаше разговора.
— Имай предвид, че бумащината ще бъде безпрецедентна — продължи Хикс. — Щатът не гледа с добро око на случаите със застреляни затворници. — Рий Демпстър още изстиваше в санитарния склад, а Хикс вече мислеше за бумащините. Клинт реши да приключи разговора, преди да е използвал жаргонния термин за мъжете, водещи полов живот с жените, които са ги родили.
Каза, че скоро ще дойде, и затвори. Джаред предложи да му направи сандвичи с пържена болонска наденица.
— Сигурно си гладен.
— Благодаря — каза Клинт. — Ще ми се отрази добре.
Месото цвъртеше и пукаше в тигана и носът му долови аромата. Беше толкова добър, че очите му се насълзиха. Или може би вече са били насълзени.
— Трябва и аз да си направя едно. — Същото му беше казала Шанън при последната им среща, докато гледаше снимката на малкия Джаред. И очевидно го беше направила.