По бузата й се търкулна сълза и тя издиша. Спасението на съня приближаваше.
Нещо погъделичка лицето й. Беше като кичур коса или може би някакъв конец от калъфа на възглавницата. Тя го махна, унесе се още повече и почти беше заспала, когато телефонът на колана й, който беше на кедровата ракла до леглото, зазвъня.
Тя отвори очи, надигна се и седна. Косъмът или каквото там беше отново погъделичка бузата й. Тя го махна. Клинт, ако си ти…
Взе телефона и го погледна. Не беше Клинт. На екрана беше изписана една-единствена дума: БАЗА. Часовникът показваше 7:57. Лайла натисна ОТГОВОРИ.
— Шерифе? Лайла? Будна ли си?
— Не, Лини, сънувам.
— Май имаме сериозен проблем.
Лини беше лаконична и делова. И говореше припряно — което означаваше, че е много разтревожена. Лайла се ококори, сякаш това щеше да я разсъни по-бързо.
— Сигналът за убийства близо до дърварския склад на Адамс. Жената може и да греши, да лъже или дори да халюцинира, но определено имаше адски силен гръм. Ти не го ли чу?
— Не. С какво разполагаш?
— Мога да пусна записа…
— Просто ми кажи.
Лини й каза — друсана жена, в истерия, твърдяща, че има двама убити от дамата от „Ейвън“, експлозия, димен стълб.
— И ти изпрати…
— Четвърти екип. Тери и Роджър. Според последното им обаждане са на километър от мястото.
— Ясно. Добре.
— Ти…
— Идвам.
3
Беше изминала половината разстояние до паркираната на алеята кола, когато усети, че Антон Дубчек я зяпа. Гол до кръста, с лъщящи плочки на корема, със смъкнати почти до чатала панталони, той сякаш се явяваше на кастинг за модел в календар на „Чипъндейлс“. Стоеше на тротоара до вана си и вадеше инструменти за почистване. Отстрани на вана с префърцунен курсив беше изписано Антон Басейнджията.
— Какво си зяпнал?
— Сутрешна ерекция — отвърна Антон и й пусна лъчезарна усмивка, която сигурно можеше да омагьоса всяка барманка в областта.
Лайла се погледна и видя, че нито е загащила, нито е закопчала ризата си. Обикновеният й бял сутиен показваше доста малко (и не беше кой знае колко секси), но между мъжете и бельото имаше нещо — видеха ли момиче по сутиен, сякаш бяха спечелили голямата награда от лотарията. По дяволите, Мадона беше направила с това кариера навремето. Може би преди Антон да е бил роден, осъзна тя.
— Лафът действа ли, Антон? — попита тя, докато се закопчаваше и се загащваше. — Някога да е действал?
Усмивката му се разшири.
— Винаги.
Ах, тези бели зъби. Изобщо не би се изненадала.
— Задната врата е отворена, ако искаш нещо безалкохолно. Заключи я, когато си тръгваш, ясно?
— Разбрано. — Той й отдаде шеговито чест.
— И никаква бира. Прекалено е рано дори за теб.
— Никога не е рано за бира…
— Спести ми лафовете. Имах тежка нощ, не успях дори да дремна и ми се очертава дълъг ден.
— Разбрано и това. Хей, шерифе, имам лоша новина. Онова в задния двор е холандски бряст, нали? Искаш ли да ти оставя телефона на моя специалист по дърветата? Не бива да го оставяш да…
— Както кажеш, благодаря. — Лайла не се интересуваше от дървета, особено тази сутрин, макар че трябваше да оцени по достойнство лошото подреждане на нещата — своите лъжи, пропуснатите неща на Клинт, умората, пожара, труповете, а сега и заразени дървета. И всичко това преди девет сутринта. Оставаше само Джаред да си счупи ръка или нещо такова и нямаше да й остане друго освен да иде в „Сейнт Люк“ и да помоли отец Лафърти да се изповяда.
Излезе на заден от алеята, подкара на изток по главната улица, мина на червено, което щеше да й докара глоба, ако не беше шериф, видя издигащия се над Шосе 17 пушек и включи сигналните светлини. Щеше да запази сирената за трите пресечки, между които се намираше центърът на Дулинг. Да направи шоу за всички.
4
Докато чакаше на светофара при гимназията, Франк Гиъри барабанеше с пръсти по волана. Караше към къщата на съдия Силвър. Старецът му се беше обадил на мобилния телефон и беше отчаян. Котката му Какао била блъсната от кола.
Бездомна жена, която бе виждал много пъти, омотана в толкова дрехи, че човек не можеше да види краката й, пресече пред пикапа. Тикаше количката от супермаркет. Приказваше си сама, оживено, усмихваше се. Може би някоя от самоличностите й планираше изненадващо празненство по случай рождения ден на друга нейна самоличност. Понякога Франк си мислеше, че сигурно е хубаво да си луд, но не по начина, по който като че ли се смяташе Илейн, а наистина побъркан — да си приказваш сам и да буташ количка, пълна с боклуци и горната половина на мъжки манекен.