— Не знам. Какъв цвят беше мерцедесът? — Франк си мислеше за нещо, което беше споменала Нана преди месеци. Един тип по вестникарския й маршрут, който живеел в една от големите къщи на върха на Брайър, имал някаква скъпа кола. Зелен мерцедес, май така беше казала.
— Зелен — каза съдия Силвър. — Зелен беше.
Мъркането на котката се смеси с клокочене. Дишането й се ускори. Наистина я болеше.
Франк сложи ръка на рамото на Силвър.
— Трябва да го направя сега.
Съдията се прокашля: явно не можеше да проговори. Затова само кимна.
Франк отвори кожената чантичка със спринцовката и двете стъкленици.
— Първата ще я отпусне. Пъхна иглата в стъкленицата и напълни спринцовката. — А втората ще я приспи.
9
Много преди описваните тук събития имало време, когато Три-Каунтис (окръзите Макдауъл, Бриджър и Дулинг) отправили искане закритият вече изправителен дом за малолетни Аш Маунтън да бъде преустроен в така необходимия женски затвор. Щатът платил за земята и сградите и затворът бил наречен на окръга — Дулинг, — който осигурил повечето пари за подобряване на инфраструктурата. Заведението отворило врати през 1969 г. и в него започнали работа хора от Три-Каунтис, които отчаяно търсели с какво да си осигурят прехраната. По онова време затворът бил обявен за „най-модерен“ и „еталон за изправителни институции за жени“. Приличал повече на крайградска гимназия, отколкото на затвор — ако не обръщаш внимание на бодливата тел върху телените огради.
Близо половин век по-късно той продължаваше да прилича на гимназия, но преживяваща тежък период и със силно съкратен бюджет. Сградите бяха започнали да се рушат. Боята (за която се носеха слухове, че била на оловна основа) се лющеше. Канализацията течеше. Парното беше много остаряло и в разгара на зимата единствено в административното крило можеха да се поддържат температури над осемнайсет градуса. През лятото затворническите крила направо се изпичаха. Осветлението бе слабо, старата електрическа инсталация беше бомба със закъснител, а така важното оборудване за наблюдение отказваше поне веднъж месечно.
Затворът обаче имаше отличен двор за упражнения с пътека за бягане, баскетболно игрище в гимнастическия салон, шафълборд, малко игрище за софтбол и зеленчукова градина до административното крило. Именно там, недалеч от цъфналия грах и царевицата, комендант Джанис Коутс седеше на една синя пластмасова щайга за мляко. Беше оставила бежовата си плетена чанта на земята, пушеше „Пал Мал“ без филтър и гледаше пристигащия Клинт Норкрос.
Той показа картата си (което беше ненужно, тъй като всички го познаваха, но протоколът беше такъв) и порталът запълзя на релсата си. Той мина в междинното пространство и зачака външната порта да се затвори. Когато видя зелената светлина, показваща, че порталът е заключен, дежурният — тази сутрин беше Мили Олсън — отвори вътрешната врата. Клинт подкара своята „Тойота Приус“ покрай оградата към паркинга за служители, който също беше с портал. Там имаше табела, която предупреждаваше: ВЗЕМАЙТЕ ПРЕДОХРАНИТЕЛНИ МЕРКИ! ВИНАГИ ЗАКЛЮЧВАЙТЕ КОЛАТА СИ!
След две минути той стоеше до коменданта, облегнал рамо на старата тухлена стена и обърнал лице към слънцето. Онова, което последва, малко се различаваше от размяната на реплики в някоя фундаменталистка църква.
— Добро утро, доктор Норкрос.
— Добро утро, комендант Коутс.
— Готов ли сте за поредния ден в чудния свят на изправителните заведения?
— Реалният въпрос е дали чудният свят на изправителните заведения е готов за мен. Ето колко съм готов. А ти, Джанис?
Тя сви едва-едва рамене и издиша дима.
— Същото.
Той кимна към цигарата й.
— Мислех си, че си ги отказала.
— Бях. Отказвам ги веднъж седмично. Понякога два пъти.
— Всичко спокойно ли е?
— Тази сутрин да. Снощи обаче беше станало доста напечено.
— Не ми казвай, нека позная. Ейнджъл Фицрой.
— Не позна. Кити Макдейвид.
Клинт повдигна вежди.
— Това не го очаквах. Разказвай.
— Според съкилийницата й Клаудия Стивънсън, която другите наричат…
— Клаудия Динамитеното тяло — довърши Клинт. — Много се гордее с имплантите си. Тя ли е започнала нещо?
Клинт нямаше нищо против Клаудия, но се надяваше да се е случило точно това. Докторите са човешки същества и си имат любимци и Кити Макдейвид беше една от неговите. Кити беше в лоша форма, когато пристигна — склонност за самонараняване, рязко променящо се настроение, висока тревожност. Оттогава бяха изминали дълъг път. Антидепресантите направиха чудеса и на Клинт му харесваше да вярва, че терапевтичните сеанси също са й помогнали поне малко. Подобно на него, Кити беше продукт на системата на приемните семейства в Апалачите. На една от първите им срещи тя го попита кисело дали в голямата му тъпа глава има идея какво е да си нямаш дом и семейство.