— Това решение може да вземе баща ти. Моля те, Джаред.
Джаред се остави да го поведат по пътеката към чакащата каравана. Задната врата се отвори и от нея се подаде старият му треньор от „Поп Уорнър“. Джаред се усмихна въпреки всичко.
— Треньор Бърк!
— Я виж ти! — възкликна Уили. — Единственият ми защитник, който не е изпускал всеки втори удар. Качвай се, синко.
Но първото, което видя Джаред, бяха оръжията и мунициите на пода.
— По дяволите, тези неща за какво са?
На карираното канапе до вратата седеше някаква жена — млада, изключително красива и смътно позната, но най-забележителното в нея бе колко будна изглеждаше.
— Да се надяваме, че само за застраховка — каза тя.
Мъжът на пътеката пред нея се разсмя.
— Не бих заложил на това, Мики. — Подаде ръка на Джаред. — Гарт Фликингър.
Зад Гарт Фликингър на идентично канапе бяха наредени четири тела в пашкули, всяко следващо по-дребно от предишното, подобни на комплект матрьошки.
— Това са съпругата и дъщерите на господин Холдън, доколкото разбрах — каза треньор Бърк.
Караваната потегли и Джаред залитна. Уили Бърк го задържа и докато се ръкуваше с г-н Фликингър, Джаред си помисли, че може би сънува всичко това. Дори името на мъжа беше като от сън — кой в реалния свят ще се казва Гарт Фликингър?
— Приятно ми е да се запознаем — каза той. С периферното си зрение видя как жените Холдън се подпряха една на друга, когато караваната взе един завой. Джаред си заповяда да не ги вижда, но нямаше как да стане — приличаха му на мумифицирани кукли. — Аз… ъ-ъ… аз съм Джаред Норкрос. — И сън или не, изпита негодувание — имало било време г-н Холдън да вземе своето семейство, нали? И защо? Защото караваната е негова ли?
Докато Бари излизаше от задънената „Тримейн“, телефонът на Джаред иззвъня. Изоставяха майка му, Моли, Мери и г-жа Рансъм. Това му се струваше погрешно. Но и без това всичко беше погрешно, така че какво ново?
Обаждаше се баща му. Размениха няколко думи и Клинт поиска да говори с Микаела.
— Чуйте какво трябва да направите — каза Клинт, когато тя взе телефона.
Микаела заслуша.
7
Заместник-шериф Рийд Бъроуз беше паркирал Трети екип директно срещу отбивката за затвора. Мястото беше високо — двамата с Върн имаха ясен изглед към поне десетина километра по Шосе 31. Рийд беше очаквал Питърс да мърмори, задето го сменят толкова бързо, но бившият надзирател се беше оказал изненадващо сговорчив. Може би изгаряше от нетърпение да започне с пиенето за деня. Може би същото се отнасяше и за хлапето. Рийд се съмняваше, че тази седмица проверяват документите в „Скърцащото колело“, а в момента ченгетата имаха по-важни неща за правене, отколкото да налагат правилата за употреба на алкохол.
Питърс докладва, че са спрели една-единствена кола. Някаква репортерка искала да направи интервю в затвора, но я отпратили. Рийд и Върн не бяха спрели никого. Дори трафикът по главния път беше сведен почти до нула. Градчето скърби за жените си, помисли си Рийд. По дяволите, светът скърбеше.
Рийд се обърна към партньора си, който четеше нещо на киндъла си и си бъркаше в носа.
— Нали не бършеш сополите под седалката?
— Господи, не. Ама че си отвратителен. — Върн надигна задник, извади носна кърпа от задния си джоб, избърса малкото зелено съкровище с нея и я прибра. — Я ми кажи, какво точно правим тук? Наистина ли си мислиш, че Норкрос е толкова тъп, че да изкара онази жена навън, щом я държи зад решетките?
— Не знам.
— Ако дойде камион за храна или нещо такова, какво трябва да правим?
— Спираме го, докладваме по радиостанцията и чакаме инструкции.
— На кого докладваме? На Тери или на Франк?
По този въпрос Рийд не беше толкова сигурен.
— Първо ще пробвам мобилния на Тери. Ще му оставя съобщение, за да си вържем гащите, ако не вдигне. Я по-добре да му мислим, ако се случи нещо такова.
— А то едва ли ще се случи покрай цялата тази каша.
— Да. Инфраструктурата отиде по дяволите.
— Какво е инфраструктура?
— Я по-добре потърси в киндъла.
Върн потърси.
— „Основните материални и организационни структури, необходими за работата на едно общество или предприятие“. Хм.
— Хм? Какво ще рече хм?
— Че си прав. Отишла е по дяволите. Преди да дойда в участъка, минах през „Шопуел“. Изглеждаше така, сякаш е паднала бомба.
Долу в сивата следобедна светлина се виждаше приближаваща кола.
— Рийд?