Преди Франк да успее да отговори, Тери грабна уоки-токито от ръката му.
— Кумбс е. Кой го е направил?
— Бари Холдън, с някаква голяма шибана каравана! Диспечерката ви каза, че имало и други, но тя не е на себе си и не знае кой!
— Всички оръжия ли? — попита изуменият Тери. — Взели са всички оръжия?
— Не, не всички, сигурно не им е стигнало времето, но много!
Вцепененият Тери зяпна уоки-токито в ръката си. Франк си каза, че е по-добре да си затваря устата и да остави Тери сам да направи сметките — но не можеше да го направи. Като че ли никога не можеше, след като се ядоса.
— Още ли мислиш, че трябва просто да си поемем дълбоко дъх и да изчакаме Норкрос да излезе? Защото знаеш какво ще правят с оръжията, нали?
Тери го погледна. Беше стиснал устни толкова силно, че устата му сякаш беше изчезнала.
— Мисля, че забравяш кой командва тук, Франк.
— Извинявай, шерифе. — Франк беше стиснал юмруци под масата толкова силно, че ръцете му трепереха, а ноктите се впиваха дълбоко в дланите му.
Тери продължаваше да го гледа.
— Кажи ми, че си сложил хора на пътя за затвора.
„Щеше да е твоя вината, ако не го бях направил, пиянде такова“. А, но кой го беше наливал с пиячка?
— Сложих. Рангъл и Бъроуз.
— Добре. Това е добре. Кой екип са?
Франк нямаше представа, но Пит Ордуей знаеше.
— Трети.
Дон продължаваше да дрънка, но Тери го прекъсна и натисна копчето за предаване.
— Трети екип, Трети екип, отговорете! Веднага! Веднага!
Глава 8
1
Когато радиостанцията оживя, Рийд Бъроуз каза на Бари да изчака.
— Няма проблем — отвърна Бари и почука три пъти по караваната — съобщение за Уили Бърк, който беше клекнал зад завесата, отделяща кабината от задната част, че минават на план Б. План Б беше съвсем прост — да се чупят, докато Бари забави ченгетата колкото се може повече. Беше задължително оръжията да стигнат до затвора и момичетата му да са в безопасност. Бари не се беше замислил дори за миг. Щяха да го арестуват, разбира се, но той познаваше един страхотен адвокат.
Сложи ръка на рамото на Върн Рангъл и внимателно го поведе настрани от караваната.
— Май някой в участъка е напълнил гащите — весело отбеляза Рангъл, докато вървеше, воден от адвоката. — Къде отиваме?
Отиваха по-далеч от караваната, така че, първо, Рангъл да не види как Уили Бърк сяда зад волана и второ, да осигурят на караваната място да потегли, без да прегази някого. Бари обаче не можеше да каже това. Беше се заел да втълпи на момичетата си концепцията, че законът е безличен — че не става дума за чувствата, а за аргументите ти. Ако можеш да се отделиш напълно от личните си предпочитания, това е най-добре. Трябва буквално да излезеш от кожата си и да влезеш в кожата на клиента, като в същото време работиш със собствения си мозък.
(Герда, която беше поканена на среща от едно момче от гимназията — само втора година, но все пак доста по-голям от нея, — неотдавна се беше опитала да привлече баща си като pro bono адвокат, който да докаже на майка й, че е достатъчно голяма, за да отиде на кино с момче. Това беше много хитро от страна на Герда, но Бари се измъкна, като посочи конфликт на интереси поради семейни връзки. Както и защото като неин баща той нямаше намерение да я пуска с момче, което беше почти на петнайсет и сигурно се възбуждаше от всеки полъх на вятъра. Каза й, че ако толкова много иска да излезе с нея, Кери Бенсън може да я покани на сладолед в „Дейли Трийт“ в града. И посред бял ден.)
Онова, което Бари беше пропуснал да каже на Герда, беше крайно неприятната клауза на абсолютно виновния. Понякога влизаш в кожата на клиента си и откриваш, че той — ти — е напълно, безнадеждно, непоправимо виновен като първородния грях. Когато възникнеше подобна ситуация, единствената смислена тактика беше да разсейваш и спъваш, да се хващаш за дреболии, да повтаряш доводи и да протакаш. С известен късмет можеш да изтощиш противната страна, докато тя не ти предложи по-изгодна сделка, само за да се отърве от теб, или — което беше още по-добре — да ги раздразниш или объркаш дотам, че сами да си прецакат делото.
Като имаше предвид всичко това, той импровизира и зададе най-смайващия въпрос, който му хрумна на момента.
— Виж, Върн. Исках да те дръпна настрана и да те попитам нещо.
— Добре…
Бари се наведе доверително към него.
— Обрязан ли си?
Дъждовни капки покриваха очилата на Върн Рангъл и скриваха очите му. Бари чу как двигателят на караваната оживя, как Уили превключва на скорост, но ченгето не обърна внимание. Въпросът за обрязването беше грабнал напълно ума му.