Нана беше попитала майка си дали може да преспи при Моли в къщата на г-жа Рансъм и Илейн й разреши, след като се увери, че старата дама няма нищо против.
— Разбира се — каза г-жа Рансъм. — Ние с Моли обичаме Нана.
Това беше достатъчно за бившата Илейн Гиъри, която като никога се радваше, че момичето й не си е у дома. Нана беше нейното съкровище, нейната скъпоценност — рядка допирна точка с отчуждения й съпруг, която бе запазила брака им по-дълго, отколкото би оцелял иначе, — но тази вечер Илейн имаше да свърши важна задача. Задача, свързана повече с Нана, отколкото с нея. Всъщност свързана с всички жени на Дулинг. Някои от тях (като Лайла Норкрос например) можеха да не я разберат сега, но щяха да разберат по-късно.
Разбира се, стига тя да решеше да го направи.
Количките за голф, които бяха използвали в експедицията до онова шантаво дърво в гората, бяха прилежно подредени на паркинга зад остатъците от сградата на Градския съвет. Едно от добрите неща — от многото добри неща, — които можеха да се кажат за жените, беше, че те обикновено прибират нещата, когато приключат с тях. Мъжете бяха различни. Те оставяха нещата си пръснати както им падне. Колко пъти беше казвала на Франк да слага мръсните си дрехи в коша — не беше ли достатъчно, че ги пере и глади, а трябваше и да ги събира? И колко пъти продължаваше да ги намира в банята до кабинката на душа или разхвърляни по пода на спалнята? И правеше ли си труда да си изплакне чашата или да си измие чинията след някое среднощно похапване? Не! Сякаш чиниите и чашите ставаха невидими, след като са изпълнили предназначението си. (Фактът, че съпругът й поддържаше кабинета си в безупречен вид и клетките на животните блестящо чисти, само правеше поведението му още по-дразнещо.)
Дребни неща, ще кажете. И кой би възразил? Дребни си бяха! Но през годините тези неща се превръщаха в домашна версия на едно старо китайско мъчение, за което бе чела в една книга на „Тайм-Лайф“, която бе намерила в кутията за дарения в Гудуил. „Смърт от хиляда порязвания“, така се казваше. Само дето лошият характер на Франк беше най-лошото и дълбоко порязване. О, понякога имаше подарък, нежна целувка по шията или вечеря навън (на свещи!), но тези неща бяха само глазура на стара и изсъхнала торта. Сватбената торта! Илейн не беше готова да каже, че всички мъже са еднакви, но повечето бяха, защото инстинктите идваха с пакета. С пениса. Домът на един мъж бе неговата крепост, както се казваше, а в XY хромозомата беше запечатана твърдата убеденост, че всеки мъж е крал, а всяка жена — негова прислужница.
Ключовете си бяха в количките. Естествено, че ще са там — понякога се случваше някой да свие нещичко в Нашето място, но нямаше нито една истинска кражба. Това беше едно от хубавите неща тук. Имаше много хубави неща, но не всеки би се задоволил с тях. Вземете например цялото това мърморене и скимтене на Срещите. Нана беше ходила на някои от тях. Тя си мислеше, че Илейн не знае, но Илейн знаеше. Добрата майка следи детето си и знае кога му влияят лоши другари с лоши идеи.
Преди два дни Моли беше в дома им и двете момичета си бяха прекарали чудесно — първо си играха навън (на дама и въже), после вътре (украсяваха голямата къща за кукли, за която Илейн беше решила, че има пълното право да я вземе от „Дулинг Мъркантайл“) и накрая пак навън, докато слънцето не залезе. Последва огромна вечеря, след която Моли бе изминала пеша в сумрака двете пресечки до дома си. Сама. И защо да не го прави? В този свят нямаше хищници. Нямаше педофили.
Щастлив ден. И именно затова Илейн остана толкова изненадана (и малко уплашена, защо да не си го признае), когато на път към спалнята спря пред вратата на дъщеря си и чу, че Нана плаче.
Илейн си избра една количка, завъртя ключа и натисна малкия кръгъл педал. Излезе безшумно от паркинга и продължи по главната улица покрай мъртвите улични лампи и тъмните витрини. На три километра извън града стигна спретната бяла постройка с две безполезни бензинови колонки отпред. Табелата на покрива гласеше ДОМАШНИ ПОТРЕБИ ДУЛИНГ. Собственикът Кабир Пател го нямаше, разбира се, както и тримата му възпитани (поне пред хората) синове. Жена му беше на гости на роднините си в Индия, когато се разрази Аврора, и вероятно беше в пашкул в Бомбай, Лакнау или някое подобно място.
Г-н Пател беше продавал всичко — това беше единственият начин да се съревновава със супермаркета, — но повечето неща вече ги нямаше. Разбира се, най-напред изчезна алкохолът — жените обичаха да пият, а кой ги беше научил? Други жени? Рядко.
Без да спре дори да погледне тъмния магазин, Илейн го заобиколи и спря отзад. Там имаше дълга метална пристройка с надпис АВТОЧАСТИ ДУЛИНГ Елате първи и СПЕСТЕТЕ! Г-н Пател държеше магазина подреден, не можеше да му се отрече. Бащата на Илейн се занимаваше от време на време с ремонт на малки двигатели, за да допълва заплатата си на водопроводчик (в Кларксбърг), и двата навеса в задния двор бяха пълни с изхвърлени части, изтъркани гуми и какви ли не косачки и други градински машини. Ужасна грозотия, оплакваше се майката на Илейн. Но пък ти позволява да ходиш в козметичния салон в петък, отвръщаше господарят на крепостта и така грозотията си оставаше.