Този свят беше много по-добър от стария, в който командваха мъжете. Тук никой не ти викаше, никой не викаше на Нана. Никой не се отнасяше с тях като с втора ръка хора. Това беше свят, в който едно малко момиче може да се прибере само вкъщи дори по тъмно и да се чувства в безопасност. Свят, в който талантът му може да се развие наред с бедрата и гърдите. Никой нямаше да го щипе по задника. Нана не разбираше това и не беше сама — ако не го вярваш, достатъчно беше да се заслушаш какво се говори на някоя от онези тъпи срещи.
Мисля, че това е изход, беше казала Лайла, докато стояха във високата трева и зяпаха шантавото дърво. И Господи, ако беше права?
Илейн навлезе по-навътре в бараката, насочила лъча на фенерчето към пода, защото той бе от бетон, а бетонът държи нещата хладни. И ето че в дъното намери онова, което търсеше — три двайсетлитрови туби със здраво завинтени капачки. Метални, без никакви надписи, но на едната имаше широко червено тиксо, а на другите две — синьо. Баща й беше отбелязвал тубите си с керосин по абсолютно същия начин.
Мисля, че това е изход. Път назад. Ако поискаме.
Някои от тях несъмнено щяха да поискат. Жените от Срещите, които не можеха да разберат колко добро място е това. Какво чудесно място. Какво безопасно място. Онези, които така бяха свикнали от поколения със слугуването, че бяха готови да се втурнат обратно към оковите си. Онези от затвора, противно на всичките си инстинкти, сигурно първи щяха да поискат да се върнат в стария свят направо в килиите, от които са били освободени. Толкова много от онези същества с детински умове не можеха или не искаха да разберат, че зад затварянето им почти винаги имаше някаква ненаказана мъжка конспирация. Някой мъж, заради когото са паднали толкова ниско. През годините си като доброволка Илейн беше виждала и чувала това безброй пъти. „Той има добро сърце“. „Той не го иска наистина“. „Той обещава, че ще се промени“. По дяволите, тя самата беше уязвима за всичко това. През онзи безкраен ден и нощ, преди да заспят и да се озоват тук, тя почти си беше позволила да повярва — въпреки всичко преживяно с Франк, — че той ще направи онова, за което го беше помолила, че ще бъде в състояние да се владее. Разбира се, че не го беше направил.
Илейн не вярваше, че Франк може да се промени. Мъжката природа беше такава. Но той беше променил нея. Понякога тя си мислеше, че Франк я е подлудил. За него тя беше кавгаджийката, строгата учителка, звънецът, който всеки ден слага край на междучасията. Илейн се изумяваше от неспособността на Франк да забележи тежестта на отговорностите й. Нима той наистина вярваше, че й доставя удоволствие да му напомня да плаща сметките, да прибира нещата си, да се сдържа? Сигурна беше, че вярва. Илейн не беше сляпа — тя виждаше, че съпругът й не е доволен човек. Той обаче изобщо не виждаше нея.
Трябваше да действа заради Нана и останалите. Тази мисъл се беше оформила в главата й днес следобед, докато Тифани Джоунс умираше в онзи ресторант, жертвайки окаяния си живот, за да може детето й да живее.
Щеше да има жени, които ще поискат да се върнат. Не повечето — Илейн трябваше да вярва, че повечето не са толкова побъркани, такива мазохистки, но можеше ли да поеме този риск? Можеше ли, когато нейната сладка Нана, която се бе свивала всеки път, когато баща й повишаваше тон…
Престани да мислиш за това, каза си тя. Съсредоточи се върху работата.
Червената лента означаваше евтин керосин и сигурно беше безполезен като бензина в резервоарите на бензиностанциите в града. Човек можеше да хвърли запалена клечка кибрит в стар керосин с червено тиксо, без той да се възпламени. Сините ленти обаче означаваха, че е добавен стабилизатор, способен да запази качествата му десетки и повече години.
Дървото, което бяха намерили онзи ден, може и да беше изумително, но си оставаше дърво, а дърветата горяха. Разбира се, трябваше да се справи с тигъра, но щеше да вземе оръжие. Да го подплаши, да го застреля, ако е необходимо. (Илейн знаеше как се стреля; баща й я беше научил.) Част от нея си мислеше, че всичко това може да се окаже ненужна предпазна мярка. Лайла беше нарекла тигъра и лисицата пратеници и Илейн смяташе, че това е напълно възможно. Струваше й се, че тигърът няма да се опита да я спре, че Дървото е на практика без пазител.