— Ама сериозно са я строили тая сграда.
— Аха. Все едно са строили затвор или нещо подобно.
Когато стъклото най-сетне падна, Тайг заръкопляска.
— Благодаря, дами и господа — каза Ранд, имитирайки Елвис. — Много ви благодаря.
Без стъклото Ранд можеше да стъпи на масата, която бяха домъкнали, и да пъхне оръжието си през отвора. Това беше неговата позиция, от която имаше ясен изглед към паркинга и портала.
— Мислят ни за страхливци — каза Ранд. — Но не сме.
— Абсолютно точно, Ранди.
Клинт надникна в помещението.
— Тайг. Ела с мен.
Двамата се качиха до второто ниво на Крило Б. Това беше най-високата част на затвора, единственият втори етаж в сградата. В килиите откъм Уест Лавин имаше прозорци. Те бяха по-яки от онзи в помещението за свиждане — дебели подсилени стъкла между дебел бетон. Ранд надали би могъл да избие някой от тях с ръчните си инструменти.
— Не можем да защитаваме тази част — каза Тайг.
— Да, но пък мястото е страхотно за наблюдение и не е нужно да го защитаваме, нали така? Тук няма как да се влезе.
Това изглеждаше неоспоримо за Клинт и за Скот Хю, който разпускаше няколко килии по-нататък и слушаше.
— Сигурен съм, че ще ви убият по един или друг начин и няма да си изплача очите, когато това стане — извика той. — Но психиатърчето е право. Ще ти трябва базука, за да пробиеш дупка в тази стена.
12
В деня, в който двете групи мъже в Дулинг се въоръжаваха и готвеха за война, будните жени в Три-Каунтис бяха по-малко от сто. Три от тях бяха Ив Блек, Ейнджъл Фицрой и Дженет Сорли.
Ванеса Лампли беше четвъртата. По-рано през деня съпругът й най-сетне задряма във фотьойла си и така Ван можеше да направи онова, което беше решила. Откакто се беше прибрала у дома, след като застреля Рий Демпстър, Томи Лампли се беше опитал да остане буден с нея колкото се може повече. Ван се радваше на компанията му. Едно състезание по готвене обаче го довърши и той се отнесе в страната на сънищата с наръчник по молекулярна гастрономия. Ван изчака, за да се увери, че е заспал дълбоко, преди да излезе. Съпругът й беше с десет години по-възрастен от нея, с изкуствени бедрени кости от титан и болен от ангина, и тя нямаше намерение да го товари с неблагодарната задача да се грижи за тялото й през годините, които му оставаха. Нито пък проявяваше интерес към перспективата да се превърне в най-ужасната мебел на света.
Макар и уморена, тя все още се движеше с лекота и се измъкна от стаята, без да нарушава съня му. Взе ловната си пушка от гаража и я зареди. Отвори вратата, качи се на АТВ-то и потегли.
Планът й беше прост — да мине през гората до билото над пътя, да подиша чист въздух, да се наслади на гледката, да остави бележка до съпруга си и да опре дулото под брадичката си. Лека нощ. Поне нямаше деца, за които да се безпокои.
Караше бавно, защото се страхуваше да не се блъсне в нещо поради умората. Всеки корен и камък под тежките гуми на АТВ-то разтърсваше яките й ръце до костите. Ван нямаше нищо против. Слабият дъжд също й се отразяваше добре. Въпреки изтощението — мислите й едва пълзяха — тя много ясно долавяше всяко физическо усещане. Нямаше ли да е по-добре да умре като Рий, без да знае какво става? Ван можеше да си зададе този въпрос, но мозъкът й не беше в състояние да го разчепка по начин, който да й даде задоволителен отговор. Всеки отговор се разпадаше, преди да успее да се оформи. Защо се чувстваше зле, че е застреляла затворничка, която щеше да убие своя съкилийница? Защо се чувстваше зле, че просто си е свършила работата? Отговорите на тези въпроси също не се оформяха, дори не започваха да се оформят.
Стигна до билото, изгаси двигателя на АТВ-то и слезе. В далечината, в посоката на затвора, в умиращия ден се стелеше черна мъгла, влажен остатък от горския пожар, който беше угаснал сам. Директно пред нея теренът се спускаше плавно. В края на склона течеше кален поток, придошъл от дъжда. Над потока, на стотина метра от нея, имаше малка ловна хижа с покрит с мъх покрив. От кюнеца на печката на дърва вътре се виеше дим.
Ван потупа джобовете си и откри, че е забравила да вземе хартия и нещо за писане. Идеше й да се разсмее — самоубийствата не са чак толкова сложна работа, нали така? — но успя само да въздъхне.
Нямаше какво да направи, а и логиката на разсъжденията й едва ли щеше да е трудна за разгадаване. Ако изобщо я намереха тук, разбира се. И ако на някой му пукаше. Ван свали пушката от гърба си.
Вратата на хижата рязко се отвори точно докато подпираше брадичка върху дулото.