4
АТВ-то можеше да вдигне до деветдесет на прав път, но с падането на нощта и поради притъпените си рефлекси Ван не смееше да кара с повече от шейсет. Когато мина знака ДОБРЕ ДОШЛИ В ДУЛИНГ, пикапът с братята Гринър вече беше изчезнал. Може би ги беше изгубила, може би не. Главната улица беше почти пуста и тя се надяваше да зърне колата там, паркирала или пълзяща бавно, докато ония гадни типове се оглеждат за нещо, което си заслужава да бъде отмъкнато. Ако не ги откриеше, може би най-доброто решение беше да мине през участъка и да съобщи за тях на дежурния. Това щеше да е един вид фиаско за жена, която се беше надявала да направи нещо добро, за да изкупи вината си, че е стреляла по човек. Но както винаги казваше баща й, понякога получаваш онова, което искаш, но най-често получаваш онова, което получаваш.
Началото на централната част на града се бележеше от козметичния салон „Барб“ от едната страна на улицата и „Ейс Хардуер“ (наскоро посетен от Джони Лий Кронски, който търсеше инструменти, жици и батерии) от другата. Именно между тези две бизнес предприятия АТВ-то на Ванеса се изкашля два пъти, изхърка и замлъкна. Тя погледна таблото и видя, че стрелката за гориво е на нула. И това ако не беше чудесен край за един чудесно преебан ден!
Една пряка по-нагоре имаше бензиностанция, откъдето можеше да зареди, стига някой да си правеше труда да я държи отворена. Само че се стъмваше, проклетите Гринър можеше да са навсякъде, а в сегашното й състояние дори изминаването на една пряка си беше почти непосилен преход. Може би беше най-добре да сложи край на всичко, както беше възнамерявала… само че тя не беше станала щатски шампион по канадска борба, като се отказваше в трудни моменти, нали? А сега не мислеше ли точно за това? За отказване?
— Не и докато проклетата ми ръка не опре проклетата маса — каза Ван на предателското АТВ и се помъкна бавно по пустия тротоар към шерифството.
5
Точно срещу участъка се намираше офисът на „Застраховки Дрю Т. Бари“, чийто собственик в момента беше на Уест Лавин Роуд с останалите от хайката. Лоу паркира силверадото отзад на мястото, отбелязано със ЗАПАЗЕНО ЗА СЛУЖИТЕЛЯ БАРИ, ВСИЧКИ ДРУГИ ЩЕ БЪДАТ ВДИГАНИ. Задната врата беше заключена, но два удара на якото рамо на Мей решиха проблема. Лоу го последва вътре, като мъкнеше хлапето, което бяха открили да кара колелото си по алеята за боулинг. Въпросното хлапе беше Кент Дейли, член на гимназиалния отбор по тенис и близък приятел на Ерик Блас. В момента колелото се намираше в багажника на пикапа. Кент подсмърчаше, макар че беше доста голям за подобно поведение; Лоу беше на мнение, че подсмърчането подхожда на тийнейджърките, докато момчетата би трябвало да започнат да се каляват на десет и да са приключили на дванайсет или някъде там. Но все пак беше склонен да прояви снизходителност към това хлапе. В края на краищата сигурно си мислеше, че ще го изнасилят или пречукат.
— Млъкни, момко — каза той. — Нищо няма да ти се случи, ако се държиш прилично.
Избута Кент в голямото предно помещение, което беше пълно с бюра и плакати, обясняващи как подходящата застрахователна полица може да спаси семейството ти от бедност. На витрината, която гледаше към опустелия бизнес район на града, името на Дрю Т. Бари беше изписано наопаки с високи позлатени букви. Докато гледаше навън, Лоу видя някаква жена да върви бавно по отсрещния тротоар. Не беше кой знае каква хубавица — яка и с лесбийска прическа, но да видиш жена днес си беше рядкост. Тя погледна към офиса на Бари, но поради липсата на осветление вътре не видя нищо освен отражението на уличните лампи, които тъкмо се бяха включили. Жената изкачи стъпалата към участъка и опита да влезе. Вратата се оказа заключена. Типичен участък в малко градче, помисли си Лоу. Заключват предната врата, след като оръжията са откраднати. Сега жената пробваше интеркома.
— Господине? — изхленчи Кент. — Пуснете ме. Вземете колелото ми, ако го искате.
— Можем да вземем всичко, което поискаме, пикльо нещастен — каза Мей.
Лоу изви китката на момчето и то изпищя.
— Коя точно част от „млъкни“ не разбра? Братко, иди за господин Базуки. И гарнитурата.
Мей излезе. Лоу се обърна към хлапето.
— На картата в портмонето ти пише, че името ти е Кент Дейли и че живееш на улица „Джунипър“ 15. Вярно ли е?
— Да, сър — отвърна момчето, докато размазваше сопола от носа по бузата си. — Кент Дейли, и не искам никакви неприятности. Искам да се прибера вкъщи.