Тръгна по коридора към Крило В, където се намираха повечето спящи в пашкулите си.
— Довиждане, Ейнджъл — обади се Иви.
— Да — отвърна Ейнджъл. — Довиждане. — Поколеба се с ръка на вратата. — Чуваш ли някакви писъци в далечината?
Иви ги чуваше. Знаеше, че това е градски съветник Бърт Милър, който пищи и се държи за ранения си крак. Крясъците му долитаха в затвора през отдушниците. Не беше нужно Ейнджъл да се тревожи за това.
— Не се безпокой. Това е просто мъж.
— О — каза Ейнджъл и излезе.
9
По време на разговора между Ейнджъл и Иви Дженет седеше облегната на стената, слушаше и наблюдаваше. Сега тя се обърна към Деймиън, който бе мъртъв и заровен от години на сто и петдесет километра оттук, но въпреки това седеше до нея. В бедрото му беше забита отвертка и кръвта му течеше по пода, макар че Дженет изобщо не я усещаше на допир, дори като нещо мокро. А това беше странно, защото седеше в локва кръв.
— Видя ли това? — попита тя. — Плъховете?
— Да — отвърна Деймиън. Гласът му беше тънък и писклив, имитация на нейния. — Виждам плъхчетата, Джини бейби.
Гадост, помисли си Дженет. Когато се появи за първи път в живота й, Деймиън беше наред, но сега започваше да я дразни.
— Същите са като онези, дето гризат трупа ми, защото ме уби, Джини бейби.
— Съжалявам. — Тя докосна лицето си. Имаше чувството, че плаче, но лицето й бе сухо. Дженет почеса чело, заби нокти в него, мъчейки се да си причини болка. Мразеше да е луда.
— Ела. Погледни. — Деймиън доближи лицето си до нейното. — Изгризаха ме до костния мозък. — Очите му бяха черни празни дупки — плъховете ги бяха изяли. Дженет не искаше да гледа, искаше да затвори очи, но знаеше, че ако го направи, ще дойде сънят.
— Що за майка причинява подобно нещо на таткото на сина си? Убива го и оставя плъховете да го гризат, сякаш е някакво проклето парче сирене?
— Дженет — каза Иви. — Хей. Насам.
— Не обръщай внимание на тази кучка, Джини — каза Деймиън. Докато говореше, от устата му падна един малък плъх и тупна в скута на Дженет. Тя изпищя и го удари, но плъхът беше изчезнал. — Обърни ми внимание. Погледни ме, малоумнице.
— Радвам се, че остана будна, Дженет — каза Иви. — Радвам се, че не ме послуша. От другата страна става нещо и… ами, помислих си, че ще се радвам, но може би се размеквам с възрастта. Ако случайно това се проточи, бих искала да бъда изслушана.
— Какви ги говориш? — Дженет изпитваше болки в гърлото. Изпитваше болки навсякъде.
— Искаш ли отново да видиш Боби?
— Разбира се, че искам да го видя — отвърна Дженет, без да обръща внимание на Деймиън. Ставаше й по-лесно да го прави. — Разбира се, че искам да видя момчето си.
— Добре тогава. Слушай внимателно. Има таен път между световете. Тунели. Всяка жена, която заспи, минава през един от тях. Има обаче и друг, много специален тунел, който започва при едно много специално дърво. Той е единственият, по който се минава в двете посоки. Разбираш ли ме?
— Не.
— Ще разбереш — каза Иви. — От другата страна на тунела има жена, която ще го затвори, освен ако някой не я спре. Уважавам мнението й и мисля, че е напълно основателно. Мъжете се представят отвратително от тази страна на Дървото и нищо не може да промени това, но всеки заслужава право на глас. Една жена, един глас. Илейн Нътинг не може да бъде оставена да решава за всички.
Иви беше долепила лице до решетките на килията си. От слепоочията й бяха израснали свежи филизи. Очите й бяха кехлибарени, като на тигър. Косата й се беше напълнила с нощни пеперуди, които образуваха пърхаща панделка. Тя беше чудовище, помисли си Дженет. Прекрасно чудовище.
— Какво общо има това с Боби?
— Ако Дървото изгори, тунелът ще се затвори. След това никой няма да се върне. Нито ти, нито някоя друга жена, Дженет. Краят ще стане неизбежен.
— Не, не, не. Той вече е неизбежен — каза Деймиън. — Заспивай, Джини.
— Я млъквай! Ти си мъртъв! — изкрещя му Дженет. — Съжалявам, че те убих, и бих направила всичко, за да върна нещата, но ти беше жесток с мен и е свършено, така че просто си затвори шибаната уста!
Заявлението й отекна в тясното Крило А. Деймиън го нямаше.
— Добре казано — каза Иви. — Храбро! А сега ме чуй, Дженет. Искам да затвориш очи. Ще минеш през тунела — през твоя тунел, — но няма да си спомняш.
Дженет си помисли, че разбира тази част.
— Защото ще спя ли?
— Именно! Щом се озовеш от другата страна, ще се почувстваш по-добре, отколкото си се чувствала от много време. Искам да последваш лисугера. Той ще те заведе там, където трябва да идеш. Не забравяй — Боби и Дървото. Едното зависи от другото.