Като се изключеха дните за посещение, Франк усърдно се стараеше да избягва това място. Дори тогава предпочиташе Илейн да му довежда Нана, стига да имаше възможност. Спомените, вървящи с къщата — усещането за нечестност и провал, закърпената дупка в стената на кухнята — бяха прекалено болезнени. Франк имаше чувството, че е изигран и че най-добрата част от живота му е минала на „Смит Лейн“ 51 в спретнатата скромна къща с патето на пощенската кутия, нарисувано от дъщеря му.
Въпросът със зеления мерцедес обаче правеше отбиването там задължително.
Докато се качваше на бордюра, видя Нана да рисува с тебешир на алеята. Човек обикновено свързва подобно занимание с много по-малки деца, но дъщеря му беше талантлива в рисуването. Миналата година беше спечелила втора награда в конкурса за дизайн на разделител на страници, организиран от местната библиотека. Беше се представила с книги, летящи като ято птици на фона на облаци. Франк сложи проекта й в рамка и го окачи в офиса си. Непрекъснато го поглеждаше. Беше прекрасно да си представя книгите, летящи в главата на малкото му момиче.
Нана седеше по турски на слънцето върху вътрешна дума, подредила разноцветните тебешири пред себе си като ветрило. Освен художествения й талант — или може би в съответствие с него — Нана имаше дарбата да се настанява удобно. Тя беше бавно движещо се малко отнесено дете, метнало се повече на Франк, отколкото на майка си, която преливаше от енергия, никога не забъркваше каши и винаги беше пряма.
Той се наведе и отвори вратата на колата.
— Здрасти, Светоочке. Ела тук.
Тя присви очи към него.
— Тате?
— Позна — каза той, като полагаше усилия устата му да не се извие в усмивка. — Ела тук, става ли?
— Веднага ли? — Тя вече гледаше надолу към рисунката си.
— Да. Веднага. — Франк си пое дълбоко дъх.
Едва след като си тръгна от съдията започна да влиза в „онова състояние“, както го наричаше Илейн. Иначе казано, да се ядоса. Нещо, което рядко правеше, независимо какво си мислеше тя. А днес ли? Отначало беше добре. После, след като бе направил пет крачки през поляната на Оскар Силвър, сякаш се препъна в някаква невидима преграда, която задейства нещата. Понякога просто се случваше. Като онзи път, когато Илейн започна да му опява, че се бил развикал на учителската среща, и той бе направил онази дупка в стената, а Нана беше изтичала разплакана горе, без да разбира, че понякога удряш нещо, за да не удариш някого. Или онази история с Фриц Мешаум — вярно, тогава малко беше изгубил самообладание, но пък Мешаум си го заслужаваше. Всеки, който причинява подобни неща на животно, си го заслужава.
„Тази котка можеше да е детето ми“ — мислеше си той, докато вървеше по тревата. И в следващия момент — бум! Сякаш времето беше като връзка на обувка, която се е развързала, докато е вървял и се е качил в колата. Защото изведнъж се беше озовал в колата, караше към къщата на „Смит Лейн“, а не си спомняше как изобщо е седнал зад волана. Дланите му бяха потни, бузите му горяха и той още си мислеше как котката би могла да е детето му, само че не беше мисъл. А по-скоро тревожно примигващо съобщение на компютърен екран:
Нана внимателно остави лилавия тебешир на празното място между оранжевия и червения. Изправи се и остана така две секунди, като тупаше жълтите си шорти на цветя и замислено търкаше оцапаните си с тебешир пръсти.
— Миличка — каза Франк, като се мъчеше да не закрещи. Защото — ето, тя беше точно там, на алеята, където някой пиян задник със скъпа кола можеше да я помете!
Нана направи една крачка и отново огледа пръстите си с видимо неудовлетворение.
— Нана! — Франк още седеше извърнат настрани. Тупна дясната седалка. Силно. — Идвай тук!
Дъщеря му рязко вдигна глава и го погледна стреснато, сякаш гръмотевица току-що я е изтръгнала от сън. Затътри се към колата и когато стигна до отворената врата, Франк я сграбчи за тениската и я придърпа към себе си.
— Хей! Ще ми я разтегнеш — запротестира Нана.
— Няма значение — отвърна Франк. — Тениската не е важна. Ще ти кажа кое е важно, така че ме слушай. Кой кара зеления мерцедес? Коя е къщата?
— Какво? — Нана се опита да махне ръката му, която продължаваше да дърпа тениската. — За какво говориш? Ще ми разтегнеш тениската.
— Не ме ли чу? Забрави шибаната тениска! — Думите излязоха от устата му и той тутакси ги намрази, но в същото време беше доволен, че погледът й моментално скочи от тениската към него. Най-сетне беше привлякъл вниманието й. Нана примигна и рязко си пое дъх.