Измериха кръвното й налягане, което според Емерсън било нормално. След това парамедиците заспориха дали да не почистят очите й, за да проверят зениците, и без да знаят, направиха най-добрия избор в живота си, когато решиха да не го правят.
Докато двамата разговаряха, Тери видя нещо, което не му хареса — покритата с паяжина уста на Тифани бавно се отваряше и затваряше, сякаш дъвчеше въздуха. Езикът й бе побелял. Беше покрит с влакънца, които се движеха като планктон.
Бартлет се изправи.
— Трябва да я откараме в болницата, ако нямате нещо против. Ако имате, казвайте, защото изглежда стабилна… — И погледна Емерсън, който кимна.
— Вижте очите й — каза Роджър. — Целите са бели. Ама че гадост.
— Давайте, откарайте я — каза Тери. — И без това няма изгледи да я разпитаме.
— Двамата покойници — каза Бартлет. — Това нещо и по тях ли расте?
— Не — отвърна Тери и посочи стърчащата глава. — При този можете да видите и сами. Същото е и при Труман, онзи вътре.
— А да има нещо в умивалника? — попита Бартлет. — В тоалетната? В душкабината? Имам предвид влажни места.
— Телевизорът е в душкабината — каза Тери, което не беше отговор, а факт, който нямаше нищо общо с въпроса, но беше единственото, което му идваше наум. И още една неуместна мисъл — дали „Скърцащото колело“ вече работеше? Беше рано, но човек има право на една-две бири в сутрини като тази; имаше специално разрешение за страховити трупове и смразяващи гадости по лицата на хората. Той все поглеждаше към Тифани Джоунс, която бавно, но сигурно беше погребвана жива под прозирното бяло… нещо. Насили се да отговори на въпроса. — Само по нея.
Накрая Роджър Елуей каза онова, което си мислеха всичките.
— Ами ако е заразно?
Никой не отговори.
С периферното си зрение Тери долови движение и се обърна към караваната. Отначало си помисли, че облакът, който се вдига от покрива й, е от пеперуди, но пеперудите бяха разноцветни, а тези бяха само кафяви и сиви. Нощни пеперуди. Стотици.
6
Дванайсет години по-рано в един задушен летен ден в служба „Контрол върху животните“ се получи сигнал за енот под пода на преправената плевня, която местната епископална църква използваше като „пасторален център“. Имаше опасения да не би животното да е бясно. Франк потегли веднага. Сложи си предпазна маска и ръкавици до лактите, пропълзя под плевнята, освети с фенерчето си животното и то побягна, както би направил всеки здрав енот. Нещата щяха да приключат с това — бесните еноти бяха сериозна работа, неканените гости не чак толкова, ако не беше красивата жена на двайсет и няколко, която първо му показа дупката, а после му предложи чаша „Кул-Ейд“ от сергиите на паркинга. Синята напитка беше доста противна — рядка, с недостатъчно захар, но Франк я изпи, за да остане в пожълтяващия църковен двор и да разговаря с жената, която имаше великолепен смях и стойка с ръце на кръста, от която той направо настръхваше.
— Е, ще изпълните ли дълга си, господин Гиъри? — най-сетне попита Илейн по нейния характерен, внезапно прям начин, по който слагаше край на празните приказки и минаваше по същество. — С радост ще се съглася да изляза с вас, ако окошарите онази твар, която все убива разни неща под църковния под. Това е предложението ми. Устните ви са посинели.
Той се върна след работа и закова парче шперплат на отвора на дупката (съжалявам, енот, но човек трябва да направи онова, което трябва), след което заведе бъдещата си съпруга на кино.
Това беше преди дванайсет години.
Какво се беше случило? В него ли беше причината, или бракът просто си има срок на годност?
Дълго време Франк си мислеше, че се справят. Имаха дете, къща, бяха здрави. Разбира се, не всичко вървеше по мед и масло. Парите свършваха бързо. Нана не беше най-усърдната ученичка. Понякога Франк се… ами… някои неща го изморяваха, а когато беше уморен, ставаше малко напрегнат. Но всеки си има трески за дялане, а за дванайсет години няма как да не избухнеш един-два пъти. Само че жена му не виждаше нещата по този начин. Преди осем месеца му каза как точно ги вижда.
Беше споделила възгледите си след онзи юмрук в стената на кухнята. Малко преди юмрука в кухнята му беше казала, че е дарила осемстотин долара на църквата за изхранване на гладуващи деца в някаква затънтена и тънеща в мизерия част на Африка. Франк не беше безсърдечен човек разбираше страданието. Но не можеш да даряваш пари, които не можеш да си позволиш да дариш. Не рискуваш положението на собственото си дете, за да помогнеш на нечие чуждо. Колкото и безумно да изглеждаше — цяла ипотечна вноска, заминала през океана, — не това предизвика прословутия юмрук в стената. Той бе провокиран от следващите й думи и физиономията, с която ги бе казала — едновременно безочливо и натъртено: „Аз го реших, защото парите са мои“. Сякаш брачните клетви нямаха нищо за нея след единайсет години съвместен живот, сякаш можеше да прави каквото си поиска, без да се съобразява с него. И затова той заби юмрук в стената (не в нея, в стената), Нана изтича горе разплакана, а Илейн направи декларацията си: