— Един ден ще се прекършиш, скъпи. И тогава юмрукът няма да е в стената.
Никакви думи и дела не можеха да я накарат да размисли. Или временно разделяне, или развод. Франк избра първото. И предсказанието й беше погрешно. Той не се прекърши. Никога нямаше да се прекърши. Беше силен. Беше закрилник.
Така че оставаше един доста важен въпрос. Какво се опитваше да докаже тя? Каква полза имаше да го подлага на всичко това? Някакъв нерешен проблем от детството й? Или най-обикновен садизъм?
Каквото и да беше, положението бе направо нереално. И абсолютно идиотско. Подобно на чернокож в Три-Каунтис (или където и да е другаде в Щатите), не можеш да доживееш до трийсет и осем, без да си се сблъсквал с не една или две идиотии — в края на краищата расизмът си е идиотия в най-чист вид. Спомни си едно момиче от първи или втори клас, дъщеря на някакъв миньор. Предните й зъби бяха разперени и стърчаха като карти за игра, косата й беше на толкова къси опашки, че приличаха на отрязани пръстчета. Беше притиснала пръст в китката му и бе отбелязала: „Ти си с цвета на гнилоч, Франк. Като онова под ноктите на татко ми“.
Изражението й беше наполовина развеселено, наполовина впечатлено и безнадеждно тъпо. Още като малък Франк беше разпознал онази черна дупка на непоправимата тъпотия. От нея му стана смешно и в същото време бе смаян. По-късно, когато я виждаше на други лица, тя го плашеше и събуждаше гнева му, а после го изпълваше с благоговение. Подобна тъпота си имаше свое собствено гравитационно поле. Тя те придърпваше.
Само че Илейн не беше тъпа. Ама никак.
Илейн знаеше какво е да бъде следвана в магазина от някакво бяло момче, нямащо дори начално образование, което се прави на Батман и е решило да те пипне, докато се опитваш да откраднеш кутия фъстъци. Беше кълната от протестиращи пред клиниката за семейно планиране и пращана в ада от хора, които дори не знаеха името й.
Тогава какво искаше тя? Защо му причиняваше тази болка?
Една тормозеща възможност — имаше основания да се тревожи.
Докато потегляше да търси зеления мерцедес, Франк гледаше как Нана се отдалечава от него, разритва спретнато подредените тебешири и стъпва върху рисунката си.
Той знаеше, че не е съвършен, но знаеше също, че по принцип е добър. Помагаше на хората, помагаше на животните. Обичаше дъщеря си и би направил всичко, за да я защити. Никога не беше посягал на жена си. Беше ли правил грешки? Онзи юмрук в стената една от тях ли беше? Признаваше го. Щеше да го признае и в съдебната зала. Но никога не бе наранявал човек, който не го заслужава. И сега щеше само да поговори с онзи с мерцедеса, нали?
Мина през натруфения портал от ковано желязо и паркира зад зеления мерцедес. Предната броня отляво беше прашна, но дясната блестеше от чистота. Ясно си личеше къде кучият син е ударил котката.
Тръгна по застланата с плочи пътека, свързваща алеята с вратата на голямата бяла къща. От двете й страни имаше каменни саксии с лаврови дръвчета, чиито клони се преплитаха над главата му и образуваха коридор. В листата чуруликаха птици. В края на пътеката, в началото на стъпалата, имаше млад люляк, почти разцъфнал. Франк потисна желанието си да го изтръгне с все корените. Качи се на верандата. На дъбовата врата имаше месингово чукче, оформено като кадуцей.
Каза си да се обърне кръгом и да си отиде у дома. После хвана чукчето и почука.
7
На Гарт Фликингър му трябваше известно време, за да се надигне от канапето. „Момент, момент“ — каза той, но беше безсмислено. Вратата беше прекалено дебела, а гласът му — твърде дрезгав. Пушеше нонстоп, откакто се беше прибрал у дома след визитата си в бляскавата каравана за удоволствия на Труман Мейуедър.
Ако някой го попиташе за наркотици, Гарт щеше да остави питащия с впечатлението, че употребява само от време на време, за забавление, но тази сутрин бе изключение. По-точно спешен случай. Не всеки ден ти се случва да отскочиш до караваната на дилъра си и от другата страна на тънката кенефна стена да се разрази Трета световна война. Нещо се беше случило — трясък, стрелба, писъци — и в един момент на невъобразима идиотия Гарт беше отворил вратата, за да види какво става. Щеше да му е трудно да забрави гледката. Може би невъзможно. В другия край на караваната имаше някаква чернокоса жена, гола от кръста надолу. Беше вдигнала приятелчето на Труман от Арканзас за косата и колана на джинсите му и блъскаше главата му в стената — бам! бам! бам!