— Изобщо не те слушах.
— Как си? Прощавай, че навлизам в личното ти пространство, но у дома всичко наред ли е?
С гадно вътрешно сепване Клинт осъзна, че вече не е сигурен в това. Неочакваният въпрос на Дженет и нейната прозорливост — бяха обезпокоителни. Лайла го беше излъгала. Не беше имало катастрофа на Маунтън Рест Роуд, не и снощи. Вече беше сигурен.
— Всичко у дома е наред. Какво точно правя?
Тя се намръщи, вдигна юмрук и започна да прокарва палец напред-назад по кокалчетата на пръстите си.
— Когато правиш това, зная, че си се завеял нанякъде. Все едно си спомняш битка, в която си участвал.
— А — каза Клинт. Налучкването й беше твърде близо до целта и той малко се притесни. — Просто навик. Да поговорим за теб, Дженет.
— Любимата ми тема. — Наглед нормален отговор, но Клинт знаеше как стоят нещата в действителност. Ако оставеше Дженет да води разговора, щяха да прекарат цял час на слънце в разговори за Рий Демпстър, Мишел Обама, Том Брейди и за когото още се сети тя. Когато ставаше дума за свободни асоциации, Дженет нямаше равна.
— Добре. А ти какво сънува тази нощ? Ако ще говорим за сънища, нека да е за твоите, а не на Рий.
— Не си спомням. Рий ме попита и й казах същото. Мисля, че е от новото лекарство, на което ме сложи.
— Значи си сънувала нещо.
— Да… може би… — Вместо към него Дженет се загледа към зеленчуковата градина.
— Да не би да е било нещо за Деймиън? Преди го сънуваше доста често.
— Да, как изглеждаше. Целият посинял. Но от много време не сънувам за синия човек. Хей, помниш ли онзи филм, „Поличбата“? За сина на дявола? Онова хлапе също се казваше Деймиън.
— Имаш син…
— И какво от това? — Сега тя го гледаше, при това малко недоверчиво.
— Ами, някои хора биха казали, че Деймиън е бил дяволът в твоя живот, което прави Боби…
— Син на дявола! „Поличбата Две“! — Тя се разсмя и му се закани с пръст. — О-о-о, това е наистина смешно! Боби е най-сладкото хлапе на света, метнал се е на майка ми. През месец идва със сестра ми чак от Охайо, за да ме види. Знаеш го. — Продължи да се смее — звук, който не се чуваше често в този ограден и строго наблюдаван участък земя, но въпреки това много сладък. — Знаеш ли какво си мисля?
— Не — отвърна Клинт. — Аз съм само психиатър, не мога да чета мисли.
— Мисля си, че това може да е класически случай на пренасочване. — Тя сви пръсти на колелца, за да подчертае думата. — Тревожиш се, че твоето момче е дете на дявола.
Сега беше ред на Клинт да се разсмее. Идеята в Джаред да има нещо дяволско беше сюрреалистична — Джаред, който пъдеше комарите от ръцете си, вместо да ги смачка. Да, тревожеше се за сина си, но не заради това, че може да се окаже зад решетките и бодливата тел като Дженет, Рий Демпстър, Кити Макдейвид и цъкащата бомба със закъснител на име Ейнджъл Фицрой. По дяволите, на момчето дори не му стискаше да покани Мери Пак да отиде с него на пролетните танци.
— Джаред е чудесно момче и съм сигурен, че и Боби е такъв. Как действа лекарството на твоите… как ги наричаше?
— На замъгленията. Когато не мога да виждам или чувам добре хората. Всичко е по-добре, откакто започнах новите хапчета.
— Нали не го казваш просто така? Защото трябва да си честна с мен, Дженет. Нали знаеш какво казвам винаги?
— ЧОД: честността се отплаща с дивиденти. Съвсем честна съм. По-добре е. Е понякога имам моменти, когато започвам да се унасям и замъгленията се връщат.
— Има ли изключения? Някой, когото виждаш и чуваш съвсем ясно дори когато си депресирана? И който може би е в състояние да те измъкне?
— Да ме измъкне! Това ми харесва. Да, Боби може. Беше на пет, когато влязох тук. Сега е на дванайсет. Свири на клавишни в банда, представяш ли си? И пее!
— Сигурно си много горда.
— Точно така! Твоето момче трябва да е на горе-долу същата възраст, нали?
Клинт, който знаеше кога някоя от дамите му се опитва да смени темата на разговора, измънка неопределено, вместо да й каже, че Джаред наближава възрастта, на която ще може да гласува, колкото и странно да звучеше това.
Тя го бутна с юмрук по рамото.
— Погрижи се да си носи презервативи.
От покрития стражеви пост край северната стена се разнесе глас от високоговорител:
— ЗАТВОРНИК! НИКАКВИ ФИЗИЧЕСКИ КОНТАКТИ!
Клинт махна на пазача (трудно можеше да определи кой е той, но униформеният на сгъваемия стол май беше онзи задник Дон Питърс), за да покаже, че всичко е наред, след което се обърна към Дженет.