Питърс се беше умълчал. Тя го погледна. Той бе гадина, грубиян и невероятен късметлия, че никой не е излязъл като свидетел на някое от посегателствата му. Тя обаче щеше да го пипне. Имаше време. Времето всъщност беше друга дума за затвор.
— Какво? Искаш ли? — Коутс му предложи вазелина. — Не? Тогава се връщай на работа.
Вратата се разтресе, когато той я затръшна, и тя го чу как тропа с крака, докато минаваше през чакалнята, сякаш беше някакъв вбесен тийнейджър. Удовлетворена, че кастренето е минало горе-долу така, както бе искала, Коутс отново насочи вниманието си към вазелина за устни и затърси капачето му в чантата.
Телефонът й избръмча. Коутс остави чантата на пода и отиде до освободеното канапе. Помисли си колко не харесва човека, чийто гъз бе седял там, и седна отляво на вдлъбнатината, оставена на средната възглавница.
— Здрасти, мамо. — Освен Микаела на заден план се чуваха други гласове, някои от които викаха, и вой на сирени.
Коутс преглътна първоначалния си импулс да навика дъщеря си, че не й се е обаждала от три седмици.
— Какво има, скъпа?
— Задръж.
Звуците станаха приглушени и Джанис зачака. Отношенията с дъщеря й имаха върхове и падения. Решението на Микаела да зареже ученето на право и да се заеме с телевизионна журналистика (фабрика за глупости на търкалета, която по нищо не отстъпваше на затворническата система и може би пълна с не по-малко престъпници), беше същинска падина, а пластичната операция на носа малко по-късно ги беше отвела за доста време много под дъното. У Микаела обаче имаше едно постоянство, което Коутс постепенно бе започнала да уважава. Може би двете не бяха толкова различни, колкото изглеждаха. Смахнатата Магда Дубчек, която помагаше на Джанис, когато Микаела беше мъничка, веднъж й бе казала: „Тя е като теб, Джанис! Не може да й се откаже! Кажеш ли й една курабийка, твърдо ще се зарече да изяде три. Ще ти се усмихва, ще ти се киска и ще ти се умилква, докато не се предадеш“.
Преди две години Микаела правеше бомбастични репортажи за местните новини. Сега беше в „Нюз Америка“, където се издигаше стремглаво.
— Добре — отново се разнесе гласът на дъщеря й. — Трябваше да ида на по-тихо местенце. Пратиха ни пред Центъра за контрол и превенция на заболяванията. Не мога да говоря дълго. Случайно да си гледала новините?
— Си Ен Ен, разбира се. — Джанис обичаше хапливите отговори и никога не изпускаше възможност да ги използва.
Този път Микаела го пропусна покрай ушите си.
— Знаеш ли за грипа Аврора? За сънната болест?
— Имаше нещо по радиото. За някакви възрастни жени на Хаваите и Австралия, които не можели да се събудят…
— Вярно е, мамо, и засяга всяка жена. Възрастни, деца, млади, на средна възраст. Всяка жена, която заспи. Така че не си лягай.
— Моля? — Нещо й се губеше. Беше единайсет сутринта. Защо й е да си ляга? Да не би Микаела да искаше да й каже никога да не заспива? Ако беше така, нямаше да се получи. Със същия успех можеше да поиска и да престане да пикае. — Това е абсолютно безсмислено.
— Пусни новините, мамо. Или радиото. Или влез в интернет.
Невъзможността на положението увисна помежду им по линията. Джанис не знаеше какво друго да каже освен „Добре“. Детето й можеше да греши, но не би я излъгало. Глупости на търкалета или не, Микаела вярваше, че е истина.
— Имам една приятелка, учен, работи за федералните и има вътрешна информация. Вярвам й. Според нея около осемдесет и пет процента от жените в Тихоокеанската часова зона вече са извън играта. Не го казвай на никого, ще настане истинска лудница, когато се появи в интернет.
— В какъв смисъл „извън играта“?
— Не се събуждат. Образуват едни… като пашкули. Мембрани, покрития. Изглеждат изградени отчасти от ушна кал, отчасти от себум — мазното нещо отстрани на носа ти, отчасти слуз и… още нещо, което никой не разбира, някакъв странен белтък. Преобразува се почти толкова бързо, колкото излиза, но не се опитвай да го махнеш. Имало… реакции. Разбра ли? Не се опитвай да го махнеш. — По последния въпрос, който изглеждаше не по-смислен от всичко останало, Микаела беше необичайно категорична. — Мамо?
— Да, Микаела. Слушам те.
Дъщеря й заговори развълнувано, енергично.
— Започнало да се случва между седем и осем наше време и между четири и пет по Тихоокеанско стандартно време, поради което жените западно от нас са ударени толкова сериозно. Така че имаме цял ден. Кажи-речи пълен резервоар.
— Пълен резервоар… имаш предвид работен ден ли?