— Бинго. — Микаела си пое дъх. — Знам колко безумно звучи, но изобщо не се майтапя. Трябва да си будна. И ще ти се наложи да вземеш трудни решения. Трябва да измислиш какво ще правиш с твоя затвор.
— С моя затвор ли?
— Затворничките ти ще започнат да заспиват.
— О — каза Джанис. И изведнъж разбра. Поне донякъде.
— Трябва да бягам, мамо, имам включване и продуцентът полудява. Ще ти се обадя, когато мога.
Коутс остана да седи на канапето. Погледът й намери снимката в рамка на бюрото. Покойният Арчибалд Коутс, ухилен, с хирургическа престилка, държеше новородената си дъщеря в свитата си ръка. Умрял от коронарна тромбоза на безумно нечестната възраст трийсет, Арчи си бе отишъл преди почти толкова време, колкото бе и живял. На снимката на челцето на Микаела се виждаше нещо белезникаво, като паяжина. На коменданта й се прииска да беше казала на дъщеря си, че я обича — но съжалението я остави неподвижна съвсем за кратко. Имаше работа. Трябваха й няколко секунди да осмисли проблема, но отговорът — какво да прави с жените в затвора — като че ли беше само един. Трябваше колкото може по-дълго да продължи да прави онова, което бе правила винаги — да поддържа ред и да е поне на една крачка пред глупостите на търкалета.
Каза на секретарката си Бланш Макинтайър да потърси отново медицинските асистенти в домовете им. След това трябваше да звънне на заместника й Лорънс Хикс и да му съобщи, че времето му за възстановяване след ваденето на мъдрец е съкратено и трябва незабавно да се яви на работа. Освен това Бланш трябваше да съобщи на всички служители, че поради положението в страната всички ще останат на извънредна смяна. Комендантът имаше сериозни притеснения дали следващата смяна ще се появи на работа. При подобни ситуации хората не бяха склонни да изоставят близките си.
— Какво? — попита Бланш. — Положението в страната ли? Да не е станало нещо с президента? И всички да останат на извънредна смяна? Няма да им хареса.
— Не ми пука дали им харесва. Почвай да звъниш, Бланш.
— Не разбирам. Какво става?
— Ако дъщеря ми е права, когато чуеш, ще разбереш.
След това Коутс тръгна към кабинета на Норкрос. Щяха заедно да проверят Кити Макдейвид.
5
Джаред Норкрос и Мери Пак седяха на скамейките на корта, оставили засега тенис ракетите си. Заедно с група задръстени второкурсници на по-долните редове гледаха как двама по-големи съученици играеха на централния корт и пъшкаха като Моника Селеш на всеки удар. Кльощавият беше Кърт Маклауд. Мускулестият с рижавата коса се казваше Ерик Блас.
Моята прокоба, помисли си Джаред.
— Не мисля, че идеята е добра — каза той.
Мери го погледна с вдигнати вежди. Тя беше висока и — в очите на Джаред — с перфектни пропорции. Косата й беше черна, очите — сиви, краката — дълги и загорели, гуменките й — безупречно бели. Всъщност безупречно беше думата, която я описваше. Според Джаред.
— А преди това „между другото“ какво имаше?
Сякаш не знаеш, помисли си Джаред.
— Че ще ходиш с Ерик на концерта на „Аркейд Файър“.
— Хм. — Тя като че ли се замисли над думите му. — Е, имаш късмет, че ти няма да си с него.
— Помниш ли онова пътуване до „Крюгър Стрийт Той енд Трейн Мюзиъм“? Когато бяхме пети клас?
Мери се усмихна и прокара ръка с кадифено сини нокти през дългата си коса.
— Как бих могла да забравя? За малко да не влезем, защото Били Миърс беше написал една гадост на ръката си. Госпожа Колби го накара да остане в автобуса с шофьора, който заекваше.
Ерик подхвърли топката, вдигна се на пръсти и би убийствен сервис, който профуча на милиметър над мрежата. Вместо да се опита да върне, Кърт се дръпна назад. Ерик вдигна ръце като Роки на стълбите на Музея на изкуствата във Филаделфия. Мери заръкопляска. Ерик се обърна към нея и се поклони.
— Надписът на ръката му гласеше ГОСПОЖА КОЛБИ ЛАПА ГОЛЕМИЯ, но не го написа Били — каза Джаред. — Ерик го направи. Били беше заспал и после си държа устата затворена, защото реши, че е по-добре да остане в автобуса, отколкото да бъде пребит по-късно от Ерик.
— И какво?
— И такова, че Ерик е грубиян.
— Бил е — каза Мери. — Пети клас беше преди много време.
— Дървото расте така, както го огънеш. — Джаред чу педантичния тон, който понякога използваше баща му, и му се прииска да можеше да си върне думите назад.
Мери го погледна преценяващо със сивите си очи.
— И какво означава това?
Стига, каза си Джаред. Просто свий рамене, кажи „както и да е“, и толкова. Често си даваше подобни добри съвети, но устата обикновено не го слушаше. Както и сега.