За да заспят и да сънуват други светове вместо техния.
Момиченцата им се присъединиха към тях в тези сънища.
Момченцата им не. Сънят не беше за тях.
Когато час или два по-късно огладнелите момченца се събуждаха и виждаха, че майките им продължават да спят, а любящите им лица са покрити с нещо лепкаво и бяло, започваха да пищят, да дерат и късат пашкулите и това събуждаше спящите жени.
Например г-жа Лиан Бъроуз от улица „Елдридж“ 17, съпруга на помощник-шериф Рийд Бъроуз. Тя имаше навика да си подремва с двегодишния си син Гари към единайсет всеки ден. Точно така направи и през онзи четвъртък, когато Аврора се развихри.
Няколко минути след два часа г-н Алфрсд Фрийман, съседът на Бъроуз от № 19, пенсионирам вдовец, пръскаше хостите си с репелент против елени. Вратата на ул. „Глдридж“ 17 се отвори с трясък и г-н Фрийман видя как г-жа Бъроуз излиза с олюляване навън, понесла малкия Гари под мишница, сякаш беше летва от обшивката на къщата. Момченцето, само по пелени, пищеше и размахваше ръчички. Плътна бяла маска покриваше по-голямата част от лицето на майката с изключение на парче от материала, което висеше от ъгъла на устата й до брадичката. Можеше да се приеме, че именно това скъсване е събудило майката на детето и е предизвикало доста неприятното й отношение.
Г-н Фрийман нямаше представа какво да каже, докато г-жа Бъроуз изминаваше по права линия десетината метра до него, непосредствено до границата на имота. През почти цялата сутрин бе работил в градината и не беше гледал или слушал никакви новини. Лицето на съседката му — или по-скоро липсата на такова — го шокира до степен на онемяване. По някаква причина, докато тя приближаваше, той свали панамската си шапка и я притисна до гърдите си, сякаш всеки момент щяха да пуснат националния химн.
Лиан Бъроуз пусна пищящото си дете в краката на Алфред Фрийман, обърна се кръгом и се върна през поляната по пътя, по който беше дошла, като се клатушкаше пиянски. От върховете на пръстите й се вееха някакви бели неща, подобни на нарязани на ивици салфетки. Тя влезе обратно в дома си и затвори вратата.
Този феномен се оказа един от най-любопитните и анализирани загадки на Аврора — така нареченият „майчин инстинкт“ или „рефлексът на Фостър“. Докато съобщенията за изпълнени с насилие взаимодействия между спящите и други възрастни бяха милиони, а непотвърдените — сигурно още повече, имаше съвсем малко или почти никакви потвърдени случаи на агресия от страна на спяща към съвсем малки деца. Спящите връчваха новородените си или прохождащи момченца на първия човек, който им попадаше, или просто ги оставяха пред вратата си. После се връщаха там, където са заспали.
— Лиан? — повика Фрийман.
Гари се търкаляше на земята, ревеше и риташе листата с розово краче.
— Мама! Мама!
Алфред Фрийман погледна момчето, после пречупените хости и си помисли: „Да го връщам ли?“
Не беше любител на деца — имаше две и чувствата бяха взаимни. В момента не му се занимаваше с Гари Бъроуз, противен малък терорист, чиито социални маниери като че ли не се простираха по-далеч от това да размахва пушки играчки и да крещи за „Междузвездни войни“.
Лицето на Лиан, скрито от бялата гадост, изглеждаше така, сякаш изобщо не принадлежи на човек. Фрийман реши да задържи детето, докато не намери заместник-съпруга на Лиан, който да поеме нещата.
Изборът му се оказа животоспасяващ. Онези, които се противопоставяха на „майчиния инстинкт“, съжаляваха горчиво за това. Онова, което караше Аврора майките да предават мирно малките си синове, не беше възприемчиво към въпроси и възражения. Десетки хиляди научиха това на свой гръб, след което не бяха в състояние да научат нищо повече.
— Съжалявам, Гари — каза Фрийман. — Май ще ти се наложи да останеш известно време със стария чичо Алф. — Вдигна ревящото дете и го понесе към дома. — Прекалено нахално ли ще бъде да те помоля да се държиш прилично?
2
Клинт остана с Иви през по-голямата част от процеса на приемане. Лайла не. Той искаше тя да е с него, искаше да продължи да й напомня, че не бива да заспива, макар че беше започнал да го прави още щом тя слезе от колата на паркинга. Вече й го бе казал сто пъти и знаеше, че загрижеността му подлага на изпитание търпението й. Искаше също да я пита къде е била предишната нощ, но това трябваше да почака. Предвид развитието на нещата тук и по света не беше сигурен дали това изобщо има значение. Но все пак мисълта продължаваше да се връща подобно на куче, ближещо наранената си лапа.