— Знам, Лайла, знам, но Роджър има малко момиченце… — Ако е негово, помисли си Лайла. Джесика Елуей обичаше да кръшка, ако можеше да се вярва на слуховете. — Тери също се страхуваше, а и на двамата не им вдигали, когато звънели у дома. Казах им, че ще се вбесиш.
— Добре, извикай ги да се връщат. Искам да обиколят трите аптеки в града и да кажат на аптекарите…
„Пинокио“. Това беше приказката за лъжите. И не се беше превърнал в папагал, а носът му беше пораснал дълъг като дилдото на Жената чудо.
— Лайла? Чуваш ли ме?
Вземи се в ръце, жено.
— Да кажат на аптекарите да преценяват внимателно как продават лекарствата с рецепти. Адерал, декседрин… и знам, че има поне една рецепта за метамфетамин, ама не мога да си спомня името.
— Метамфетамин с рецепта? Я стига!
— Да. Аптекарите ще знаят. Да им кажат да преценяват. Ще завалят рецепти. Да дават на хората колкото се може по-малко хапчета, докато не стане ясно какво става, по дяволите. Разбра ли?
— Да.
— И още нещо, Лини, но да си остане между нас. Погледни във Веществени доказателства. Виж ние с какви неща разполагаме, включително кокаин и „черните красавици“ от разбиването на братята Гринър.
— Леле, сигурна ли си? Има към двеста грама боливийски прах! Предстои Лоуъл и Мейнард да се явят в съда. По-добре да не пипаме, че иначе ще има да ги гоним цяла вечност!
— Изобщо не съм сигурна, но Клинт наби идеята в главата ми и сега не мога да я изкарам. Просто инвентаризирай стоката, става ли? Никой няма да тръгне да навива банкноти и да смърка. — Поне не и този следобед.
— Добре. — Лини беше малко разтреперана.
— Кой е при караваната и взривената лаборатория?
— Момент да проверя Гертруд. — Лини наричаше компютъра си Гертруд поради причини, които Лайла не искаше да разбира. — Криминалистите и пожарникарите са заминали. Странно, че са си тръгнали толкова скоро.
На Лайла не й беше странно. Онези момчета сигурно също имаха жени и дъщери.
— Ъ-ъ… може би двама от ОМ са все още там и гасят последните огнища. Не знам кои точно, има само бележка, че са излезли от Мейлок в единайсет и трийсет и три. По всяка вероятност единият е Уили Бърк. Знаеш го Уили, никога не пропуска инциденти.
ОМ, което звучеше като мантра, беше командата от „осинови магистрала“ в Три-Каунтис, съставена предимно от пенсионирани ченгета с пикапи. Те бяха и най-близкото подобие на доброволни огнеборци и често бяха полезни в сезона на горските пожари.
— Добре, благодаря.
— Там ли отиваш? — Лини попита леко неодобрително и Лайла не беше толкова уморена, че да не долови подтекста: „Покрай всичко друго, което става?“.
— Лини, ако имах вълшебна пръчица за събуждане, щях да я използвам, повярвай.
— Добре, шерифе. — Подтекст: „Не ми отхапвай главата“.
— Извинявай. Просто трябва да правя онова, което мога да правя. Приемам, че някои — куп хора — работят върху сънната болест в Центъра за контрол и превенция на заболяванията в Атланта. В Дулинг пък аз имам двойно убийство и трябва да работя върху него.
Защо обяснявам тези неща на диспечера си? Защото съм уморена, затова. И защото ми помага да не мисля за начина, по който ме гледаше мъжът ми в затвора. И защото ме разсейва от възможността — от факта, Лайла, не от възможността, а от факта, и името на този факт е Шийла — мъжът ти, за когото си така загрижена, да не е някой, когото познаваш.
Кръстили я „Аврора“. Ако заспя, помисли си Лайла, това краят ли ще бъде? Ще умра ли? Възможно е, както би казал Клинт. Възможно е, мамка му.
Непринудените им отношения, които бяха имали винаги, лекотата, с която поемаха проекти, домашни и родителски задължения, комфортната наслада, която получаваха от телата си — всички тези повтарящи се изживявания, костният мозък на съвместния им живот — всичко това се разпадаше.
Представи си как съпругът й се усмихва и от това й призля. Същата усмивка, каквато имаше Джаред. И Шийла.
Лайла си спомни как Клинт беше зарязал частната практика без абсолютно никакво обсъждане. Цялата работа, която бяха свършили по планирането на офиса, вниманието, което бяха отделили при избирането не само на мястото, но и на града, като в крайна сметка се спряха на Дулинг, защото беше най-голямото населено място в района, което нямаше психиатър на обща практика. Но вторият пациент на Клинт го беше подразнил и той бе решил на мига, че трябва да направи промяна. И Лайла просто го беше приела. Пропилените напразно усилия я тормозеха, намаляването на доходите им означаваше преразглеждане на много сметки и предвид всичко това й се искаше да живееха по-близо до някой голям град, а не в провинциалните Три-Каунтис, но тя искаше Клинт да е щастлив. И просто го беше приела. Лайла не бе искала басейн. Беше го приела. В джоба й имаше рецепта за провигил, която той беше решил, че трябва да вземе. Вероятно нямаше да го направи. Може би сънят беше нейното естествено състояние. Може би затова можеше да приеме Аврора, защото за нея промяната нямаше да е кой знае каква. Вероятно. Кой би могъл да знае?