— Трийсет и два милиграма кофеин — каза другата сервитьорка. — Вече изпих две. Няма да спя, докато умните момчета не намерят решение на онази гадост Аврора. Няма начин.
4
Едно от големите предимства да си единственият служител от Контрол върху животните в окръг Дулинг — може би единственото предимство — беше, че нямаш шеф, който постоянно да ти виси на главата. Технически Франк Гиъри бе подчинен пряко на кмета и градския съвет, но те почти никога не стигаха до малкото му ъгълче на задната страна на невзрачната сграда, която приютяваше също така историческото дружество, службата за отдих и кабинета на общинския оценител, което беше добре дошло за него.
Разходи и укроти кучетата (за целта нямаше по-хубаво нещо от шепа „Пилешки чипс за кучета на д-р Тим“), увери се, че имат вода и че доброволката от гимназията Мейзи Уетърмор ще дойде в шест да ги нахрани и да ги изведе отново. Да, според графика трябваше да е тя. Франк й остави бележка за различните лекарства, които трябва да им даде, заключи и си тръгна. Едва по-късно му хрумна, че Мейзи може да е заета с по-важни неща от няколко бездомни животни.
Мислеше за дъщеря си. Отново. Сутринта я беше уплашил. Не му харесваше да го признава дори на себе си, но го беше направил.
Нана. Нещо във връзка с нея беше започнало да го човърка. Не точно Аврора, но нещо свързано. Само че какво?
Ще отговоря на позвъняването на Ил, реши той. Ще го направя веднага щом се прибера у дома.
Само че първото, което направи след като се прибра в малката си къща, която беше наел на улица „Елийс“, беше да провери хладилника. Нямаше много за гледане — две кофички кисело мляко, мухлясала салата, бутилка сос за барбекю „Суит бейби Рей“ и стек тъмна бира „Майнърс Дотър Оутмийл“ — висококалорично питие, което според него би трябвало да е здравословно — все пак беше овесено, нали така? Докато си вземаше една, телефонът му иззвъня. Той погледна снимката на Илейн на малкия екран и получи момент на просветление, който би могъл да си спести — той се страхуваше от Гнева на Илейн (малко), а дъщеря му — от Гнева на татко (само мъничко… надяваше се). Бяха ли тези неща основа за семейни отношения?
Аз съм добрият в случая, напомни си той и вдигна телефона.
— Здрасти, Ил! Съжалявам, че не ти се обадих, но изникна нещо. Доста тъжно. Наложи се да приспя котката на съдия Силвър, а после…
Илейн нямаше намерение да слуша за котката на съдия Силвър — искаше да говори направо по същество. И както обикновено децибелите й скочиха до максимум от самото начало.
— Изкарал си акъла на Нана! Много благодаря за което!
— Хайде по-спокойно, а? Просто й казах да си рисува вътре. Заради зеления мерцедес.
— Нямам представа за какво говориш, Франк.
— Помниш ли когато за първи път излезе да разнася вестници и каза, че е трябвало да се качи на поляната на Неделхафтс, защото някакъв тип с голяма зелена кола със звезда отпред се качил на тротоара? Ти ми каза да не се занимавам и аз те послушах. Оставих го.
Думите се изливаха все по-бързо и по-бързо, скоро щеше да ги изстрелва, ако не се овладееше. Илейн не разбираше, че понякога му се налага да вика, за да бъде чут. Поне с нея беше така.
— Колата, ударила котката на съдия Силвър, също била голяма и зелена, със звезда отпред. Мерцедес. Сигурен бях, че знам на кого е, когато Нана се разминала на косъм…
— Франк, тя каза, че колата се е качила на тротоара на половин пряка пред нея!
— Може би, но може и да е било по-близо и тя да не е искала да ни плаши. За да не й забраним да разнася вестници тъкмо когато е получила работата. Изслушай ме, става ли? Тогава го оставих. Виждал съм много пъти онзи мерцедес в квартала, но го оставих. — Колко пъти го беше казал? И защо му напомняше за онази песничка от „Замръзнало кралство“, която Нана си пееше, докато не беше съвсем сигурен дали не полудява? Стискаше толкова силно кутията, че вече я беше огънал, и ако не спреше, щеше да се пръсне. — Но не и този път. Не и след като сгази Какао.
— Какво…?
— Какао. Какао, котката на съдия Силвър! А можеше да е моето дете, Илейн! Нашето дете! С две думи, въпросният мерцедес принадлежи на Гарт Фликингър, който живее горе.
— Докторът ли? — Илейн изглеждаше заинтригувана. Най-после.
— Точно той. И когато отидох да говоря с него, знаеш ли какво? Беше друсан, Илейн. Почти сигурен съм. Направо не можеше да върже две думи.
— Значи вместо да съобщиш на полицията, ти си отишъл в дома му? Както отиде в училището на Нана онзи път и крещя на учителката, когато всички деца, включително дъщеря ти, са те чули как дрънкаш като побъркан?