— Заспала е, не се събужда и има нещо лепкаво по цялото й лице! Бяло нещо, като паяжини!
Франк мина покрай три жени, които се прегръщаха на ъгъла. Приличаха на участници в някакво терапевтично предаване.
— Диша ли?
— Да… да, виждам как нещото се движи… издува се и хлътва… о, Франк, мисля, че е в устата й и по езика! Ще взема ножиците за нокти и ще го срежа!
В ума му се появи картина, толкова ярка и противно реална, че за момент улицата пред него се размаза — Сузана Брайтлийф, отхапваща носа на съпруга си.
— Не, Ил, не го прави.
— Защо?
Да гледаш „Дейли Шоу“, вместо новините, когато се случва най-голямото събитие в историята — колко по-тъп от това може да си? Но все пак ставаше дума за бившата Илейн Смахнатата от Кларксбърг, Западна Вирджиния. Илейн до последния щрих. Голяма на раздаването на присъди и пълна нула, когато става въпрос за информираност.
— Защото това ги събужда, а когато се събудят, са луди. Не, не луди. По-скоро бесни.
— Да не би да ми казваш… Нана никога не би…
Ако изобщо още е Нана, помисли си Франк. На Кинсман Брайтлийф със сигурност не му беше отхапала носа сладката и кротка жена, с която несъмнено е бил свикнал.
— Илейн… скъпа… пусни телевизора и сама ще се убедиш.
— Какво ще правим?
Сега ме питаш, помисли си той. Сега, когато гърбът ти е опрян в стената, започна с: „О, Франк, какво ще правим?“. Изпита горчиво, ужасяващо удовлетворение.
Неговата улица. Най-сетне. Слава богу. Къщата вече се виждаше. Всичко щеше да е наред. Щеше да го направи наред.
— Ще я откараме в болницата — каза той. — Вече сигурно знаят какво става.
По-добре да знаеха. Наистина. Защото това беше Нана. Неговото малко момиченце.
Глава 7
1
Докато Рий Демпстър гризеше палеца си до кръв и се мъчеше да реши дали да не съобщи за надзирател Дон Питърс, един „Боинг 767“, изпълняващ полет от „Хийтроу“ за летище „Кенеди“ и намиращ се на три часа път от Лондон над Атлантика, се свърза с управлението на въздушния трафик, за да съобщи за избухването на някакво заболяване и за съвети какви мерки да се предприемат.
— Трима от пътниците ни, сред които малко момиче, са развили… не съм сигурен какво точно. На борда има доктор, който казва, че вероятно са гъбички или някакъв тумор. Те спят или поне изглеждат заспали и докторът казва, че жизнените им показатели са нормални, но има опасения, че дихателните им пътища са… ами, блокирани, така че ще трябва да…
Точното естество на прекъсването, което последва, си остана неясно. Чу се суматоха, метално тракане и скърцане, викове („Не може да влизат тук! Изкарайте ги!“) и нещо като животински рев. Какофонията продължи почти четири минути, докато самолетът не изчезна от радара, вероятно в момента на удара с водната повърхност.
2
Д-р Клинтън Норкрос вървеше по Бродуей за разговора си с Иви Блек с бележник в лявата си ръка и химикалка в дясната. Телом беше в затвора Дулинг, но мислено скиташе в мрака по Маунтън Рест Роуд и се безпокоеше за какво точно лъже Лайла. И — може би — за кого лъже.
На няколко метра от него, в една килия на горния етаж на Крило Б, Нел Сийгър, затворник 4609198-1, по обвинение с наказание пет до десет години (притежание на наркотици с намерение за разпространение клас Б) седна в леглото си, за да изключи телевизора.
Малкият телевизор, дебел колкото затворен лаптоп, беше закрепен на ръба на леглото. Показваше новините. Съкилийницата й Сели Фрод, любовница на Нел, с която ту се разделяха, ту се събираха отново и която не беше изкарала и половината от наказанието си от една до две години (притежание на наркотици клас Г, второ нарушение), гледаше новините от металното бюро.
— Слава богу — рече тя. — Вече не мога да понасям тази лудница. Е, какво ще правиш?
Нел легна и се обърна настрани, загледана към боядисания правоъгълник на стената, където в редица бяха залепени училищни снимки на трите й деца.
— Нищо лично, скъпа, но смятам да си почина. Ужасно съм скапана.
— О. — Селия я разбра на мига. — Аха. Добре. Сладки сънища, Нел.
— Надявам се — рече Нел. — Обичам те. Можеш да вземеш каквото поискаш от нещата ми.
— И аз те обичам, Нел. Селия сложи ръка на рамото на Нел. Нел я потупа и се сви на кълбо. Селия седна на малкото бюро и зачака.
Когато Нел тихо захърка, Селия стана и я погледна. Около лицето на съкилийницата й се виеха нишки, които трептяха, падаха и се разделяха на нови, движеха се като водорасли под вода. Очите й се движеха под клепачите. Дали сънуваше за тях двете, как са на свобода, опънали одеяло за пикник някъде, може би на плажа? Не, едва ли. Вероятно сънуваше децата си. Нел не беше най-демонстративната партньорка, която бе имала Селия, и определено не беше от приказливите, но пък имаше добро сърце, обичаше децата си и винаги им пишеше.