Шофьорът на колата, жена на средна възраст, караше майка си в болницата в Мейлок. На задната седалка възрастният й баща (който никога не беше бил от най-предпазливите, обичаше да хвърля малки деца в басейни, да залага на конни състезания, да нагъва мариновани наденички в мътни буркани по тезгясите на крайпътни магазини) използваше ръба на чистачката за лед, за да махне подобното на паяжина покритие по лицето на жена си.
— Ще се задуши! — извика той.
— По радиото казаха да не се прави! — извика в отговор жената на средна възраст, но баща й открай време си имаше свое мнение за всичко и продължи да маха бялата паяжина от лицето на съпругата си.
6
А Иви беше почти навсякъде. Беше на полета от Лондон за Ню Йорк, пълзеше към дъното на висока чаша и топеше крачета в остатъците уиски и кока-кола секунди преди носът на самолета да се забие в океана. Нощната пеперуда, която пърхаше около флуоресцентната тръба на тавана на килията на Нел Сийгър и Селия Фрод, също бе Иви. Намираше се и в съда в Кофлин, зад решетката на климатичната инсталация в ъгъла на заседателната зала, и надничаше през лъскавите черни очички на мишка. На поляната на Белия дом в образа на мравка се движеше през все още топлата кръв на мъртва тийнейджърка. В гората, където Джаред бягаше от преследвачите си, тя беше червей под подметките му, който риеше почвата, сляп и на много сегменти.
Иви обикаляше.
Глава 8
1
Спомени за пистата от първата година връхлетяха Джаред, докато бягаше между дърветата. Треньорът Дрейфорт го беше нарекъл „надежда“.
„Имам планове за теб, Норкрос, и те включват спечелването на цял куп лъскави медали“ — бе казал треньорът. В края на сезона Джаред завърши пети от петнайсетимата състезатели в групата му на регионалните състезания по 800 метра — нещо невероятно за първокурсник, но после съсипа плановете на Дрейфорт, като заряза тренировките и влезе в комисията по съставянето на годишника на гимназията.
В края на състезанието Джаред беше отключил второто си дишане, бе подновил темпото си и изпитваше нещо като екстаз от усещането на собствената си сила. Причината да се откаже беше, че Мери беше в комисията за годишника. Отговаряше за разпространението му сред второкурсниците и й трябваше помощник. Предаността на Джаред към пистата набързо се изпари. Включи ме, каза той на Мери.
— Добре, но има две неща — обясни тя. — Първо, ако умра, което е възможно, тъй като ядох от онези сандвичи със странно месо в кафенето, ти трябва да поемеш мястото и да вършиш работата ми, както и да се погрижиш да има цяла страница, посветена на паметта ми. И да внимаваш снимката ми да не е някаква глупост, избрана от майка ми.
— Дадено — отвърна Джаред и си помисли, че наистина я обича. Знаеше, че е твърде млад. Знаеше, че и тя е твърде млада. Но как можеше да не се влюби в нея? Мери беше толкова красива и толкова дейна, а правеше така, че всичко това да изглежда напълно естествено. — Какво е второто?
— Второто е… Тя хвана главата му с две ръце и я разтърси, — че аз съм Шефът!
Джаред нямаше абсолютно нищо против.
Сега маратонката му се закачи в някакъв стърчащ плосък камък и това се оказа проблем, при това доста голям, защото изведнъж усети остра болка в дясното си коляно. Джаред изпъшка и продължи напред с левия крак, като се съсредоточи върху дишането си, както го бяха учили на пистата, като продължаваше да работи с лакти.
Ерик се носеше тежко зад него.
— Искаме само да поговорим!
— Не бъди такава шибана путка! — Това беше Кърт.
Докато се спускаше по едно дере, Джаред усети как нараненото му коляно прещраква и му се стори, че чува пин някъде под туптенето на пулса и шумоленето на сухи листа под подметките му. Улица „Малой“, онази зад училището, беше пред него, някаква жълта кола се виждаше в пролуките между дърветата. Левият му крак се подгъна на дъното на дерето, болката го прониза като нажежено желязо от вътрешната страна и Джаред сграбчи някакъв бодлив клон, за да си помогне в изкачването на отсрещния склон.
Въздухът зад него за момент се раздвижи, сякаш някаква ръка бе профучала на косъм от главата му, и той чу ругатнята на Ерик и звук на падащи тела. Бяха изгубили равновесие, докато се бяха спускали в дерето зад него. Улицата беше само на десетина метра; чуваше двигателя на някаква кола. Щеше да успее!