Джаред се хвърли към пътя. Усещаше прилива на старата състезателна еуфория; въздухът в дробовете му внезапно го понесе, засили го напред и го накара да забрави за агонията в нараненото си коляно.
Ръката върху рамото му го извади от равновесие на самия край на пътя. Той се вкопчи в някаква бреза, за да не падне.
— Дай ми телефона, Норкрос. — Лицето на Кент беше зачервено, пъпките по челото му бяха станали пурпурни. Очите му бяха насълзени. — Майтапехме се, нищо повече.
— He — отвърна Джаред. Дори не помнеше да е вдигал телефона си, но сега откри, че е в ръката му. Коляното му сякаш беше станало огромно.
— Да — каза Кент. — Давай го. — Другите двама се бяха изправили и тичаха да ги настигнат. Намираха се само на няколко метра от тях.
— Щяхте да пикаете в ухото на старата жена! — извика Джаред.
— Не и аз! — Кент примигна, за да махне внезапно появилите се сълзи. — А и не бих могъл. Мехурът ми е стеснителен.
Но пък нямаше да се опиташ да ги спреш, би могъл да отвърне Джаред, но вместо това усети как ръката му се свива и юмрукът му се стрелва напред към брадичката на Кент. Ударът предизвика задоволително трак, когато зъбите се удариха едни в други.
Докато Кент падаше в бурените, Джаред напъха телефона в джоба си и с три мъчителни подскока се озова на жълтата централна линия, като махаше на бързо движеща се жълто-кафява кола с вирджинска регистрация. Не забеляза, че шофьорът се е обърнал назад — и определено не виждаше какво става на задната седалка, където крещяща стара жена с разкъсани паяжини, които висяха от лицето й, забиваше острието на чистачка за лед в гърдите и гърлото на съпруга си, който беше срязал споменатите паяжини; забеляза обаче несигурното движение на колата, която лъкатушеше, сякаш не я управляваше никой.
Джаред се опита да се извърне и тъкмо се поздравяваше за ловката си техника, когато колата го блъсна и го запрати във въздуха.
2
— Хей! Долу ръцете от Будката ми! — Рий беше привлякла вниманието на надзирател Лампли, като чукаше по предното стъкло на Будката, което беше абсолютно забранено. — Какво искаш, Рий?
— Комендантът — каза Рий, като изговаряше ненужно отчетливо думите, които Ванеса Лампли чуваше идеално през отдушниците под бронираното стъкло. — Трябва да се видя с нея. Става нещо лошо. С нея и единствено с нея. Съжалявам, надзирател. Това е единственият начин.
Ван Лампли бе работила здраво да си изгради репутация на строг, но справедлив надзирател. Седемнайсет години бе патрулирала затворническите отделения на Дулинг и бе наръгвана веднъж, удряна няколко пъти, ритана още повече, задушавана, замеряна с лайна и призовавана да се чука по куп начини и с какви ли не предмети, много от които нереалистично големи или опасно остри. Дали понякога черпеше от тези спомени при състезанията по канадска борба? Определено, макар че рядко, обикновено само при някои важни първенства на лигата. (Ванеса Лампли се състезаваше в Лигата от Долината на Охайо, женска дивизия А.) Споменът за онзи път, когато една побъркана наркоманка пусна парче тухла от второто ниво на Крило Б върху главата й (което доведе до пукнат череп и мозъчно сътресение), й бе помогнал да мине „отвъд предела“ и при двете й победи на шампионата. Гневът е чудесно гориво, стига да го рафинираш правилно.
Въпреки горчивия си опит тя винаги приемаше сериозно отговорностите, които вървяха с властта й. Разбираше, че никой не иска да попада в затвора. Някои хора обаче трябваше да бъдат тук. Това не беше приятно както за тях, така и за нея. Ако липсваше уважение, изживяването щеше да е още по-неприятно — както за тях, така и за нея.
И макар че Рий беше свястна — горкото момиче имаше на челото голям белег, който показваше, че се е сблъсквала с доста трудности през живота си, — беше проява на неуважение да отправяш неразумни искания. Комендантът не беше на разположение за разговори на четири очи, особено покрай кризата, която бушуваше.
Самата Ван беше сериозно разтревожена от онова, което беше прочела в интернет за Аврора през последната си почивка, и от директивата от началството всеки да остане за още една смяна. Сега Макдейвид, която на монитора изглеждаше така, сякаш е за ковчег, а не за килия, беше поставена под карантина. При последното обаждане до дома съпругът на Ван Томи бе настоял, че ще се оправи и сам колкото време е необходимо, но тя не му повярва дори за миг. Томи беше инвалид покрай бедрените си стави и не можеше да си направи дори печен сандвич със сирене; щеше да яде туршия от буркан, докато тя не се прибере. Щом Ван нямаше право да се побърква заради подобни неща, същото важеше за Рий Демпстър и за всяка друга затворничка.