— Аз съм наред. Откъде познавате жена ми? Откъде познавате мен?
— Това са неправилни въпроси. Но аз ще отговоря на правилния. „Къде беше Лайла снощи?“ Това е правилният въпрос. И отговорът е — не на Маунтън Рест Роуд. Не в Дулинг. Тя научи за теб, Клинт. А сега й се приспива. Жалко.
— Какво е научила? Нямам нищо за криене.
— Мисля, че го вярваш, което показва колко добре си го скрил. Питай Лайла.
Клинт се изправи. В килията беше горещо и бе станал лепкав от пот. Този разговор нямаше нищо общо с никой встъпителен разговор със затворничка през цялата му кариера. Тази жена беше шизофреничка. Трябваше да е. Някои от тях бяха много добри в откриването на следи и улики, но тя беше изнервящо бърза по начин, който нямаше нищо общо с никой шизофреник, на когото беше попадал.
И откъде можеше да знае за Маунтън Рест Роуд?
— Да не би ти да си била на Маунтън Рест Роуд снощи, Иви?
— Възможно е. — Тя му намигна. — Възможно е.
— Благодаря, Иви. Скоро ще поговорим отново, сигурен съм.
— Разбира се, че ще поговорим, и аз го очаквам с нетърпение. — През целия разговор вниманието й беше изцяло приковано към него, което също нямаше нищо общо с шизофрениците, които бе срещал и които не вземаха лекарства. А ето че сега тя отново се зае да чепка косата си. Прокара пръсти надолу и изсумтя, когато някакъв фъндък се разплете с ясно различим звук на късане. — О, доктор Норкрос…
— Да?
— Синът ви е пострадал. Съжалявам.
Глава 9
1
Дремещ в сянката на един чинар, положил глава върху смачканата на топка жълта пожарна жилетка, с тлееща лула, подпряна на гърдите му върху избелялата работна риза, Уили Бърк, човекът от „Осинови магистрала“, беше страхотна картинка. Известен с незаконния си лов и риболов на общински земи, както и със силата на домашното си уиски, прочут с това, че никога не е бил хващан за бракониерство и производство на алкохол без разрешително, Уили Бърк беше перфектно олицетворение на щатското мото — префърцунена фраза на латински, която грубо се превеждаше като „Планинците са винаги свободни“. Беше на седемдесет и пет. Сивата брада се виеше по шията му. Ако някой се опитваше да го пипне за различните му нарушения, това беше животът, но Лайла се престори на сляпа. Уили беше добър човек, който работеше безплатно за много градски служби. Навремето имаше сестра, която почина от алцхаймер, и преди тя да си отиде, Уили се бе грижил за нея. Лайла често ги бе виждала на организираните вечери в пожарната; докато сестрата на Уили се взираше с изцъклените си очи, Уили не спираше да бърбори, говореше й за едно и друго, докато нарязваше пилешкото й на малки парченца и я хранеше.
Сега Лайла стоеше над него и гледаше как очите му се движат под клепачите. Приятно бе да види, че поне един човек не позволява на световна криза да наруши следобеда му. Искаше й се да може да легне под някое съседно дърво и също да заспи.
Вместо това побутна с крак единия му гумен ботуш.
— Господин Ван Уинкъл. Съпругата ви ви обяви за изчезнал. Казва, че ви няма от десетилетия.
Очите на Уили се отвориха. Той примигна няколко пъти, взе лулата от гърдите си и се надигна.
— Шерифе.
— Какво сънуваше? Че причиняваш горски пожар ли?
— Спя с лула на гърдите от момче. Напълно е безопасно, ако овладееш умението. Сънувах за нов пикап, за твоя информация. — Пикапът на Уили, ръждив динозавър от ерата на Виетнамската война, беше паркиран в края на чакълената площадка пред караваната на Труман Мейуедър. Лайла беше спряла колата си до него.
— Какво е положението тук? — Тя кимна към гората и оградената с жълта лента каравана. — Пожарите изгасени ли са? Само ти ли си тук?
— Изгасихме бараката, която е експлодирала. Освен това обляхме парчетата. Много парчета. Не е сухо, което е добре. Но ще мине време, преди миризмата да се разнесе. Всички останали си тръгнаха. Реших да почакам, да пазя местопрестъплението и тъй нататък. Уили изстена, докато се изправяше. — Трябва ли да знам каква е онази дупка колкото топка за боулинг в стената на караваната?
— Не — отвърна Лайла. — Ще сънуваш кошмари. Можеш да си вървиш, Уили. Благодаря, че си се погрижил огънят да не се разпространи.