Последва стъпките нагоре по един склон, после надолу в тясна падина, която местните като Уили Бърк наричаха дере или мочурляк, после отново нагоре. Тук дърветата растяха по-нагъсто — хилави борове, които се бореха за пространство и слънчева светлина. Паяжините висяха от някои клони. Лайла направи още снимки с телефона си и продължи напред към електропроводите и яркото слънце. Наведе се под един нисък клон, излезе на поляната и зяпна. Изумлението я накара за момент да забрави напълно за всякаква умора.
Не виждам това, каза си тя. Заспала съм, сигурно в колата или в караваната на покойния Труман Мейуедър, и сънувам. Сто на сто сънувам, защото подобни неща не съществуват нито в Три-Каунтис, нито източно от Скалистите планини. Всъщност не съществуват никъде на земята, не и в тази епоха.
Стоеше замръзнала в края на поляната, проточила шия и загледана нагоре. Рояци нощни пеперуди пърхаха около нея — кафяви на сянка, но ставаха искрящо златни под лъчите на следобедното слънце.
Някъде беше чела, че най-високото дърво на планетата — секвоята — достига височина до сто и двайсет метра. Дървото в средата на поляната изглеждаше по-високо и не беше секвоя. Не приличаше на никое дърво, което бе виждала. Може би най-близко напомняше на баняновите дървета, които бяха виждали с Клинт в Пуерто Рико на медения си месец. Това… нещо… се издигаше върху огромен преплетен подиум от корени, най-големият от които изглеждаше дебел между седем и девет метра. Стволът се състоеше от десетки преплетени стволове, които се издигаха и разделяха на огромни клони с подобни на папрат листа. Дървото сякаш светеше със собствена светлина, обгърнато от ореол. Това вероятно беше илюзия, причинена от начина, по който лъчите на клонящото към запад слънце минаваха през пролуките в извитите части на ствола, но…
Но цялото това нещо беше илюзия, нали? Дърветата не достигаха сто и петдесет метра, а дори това да достигаше — стига да беше истинско, — тя щеше да го види от караваната на Мейуедър. Тери и Роджър също щяха да го видят. Уили Бърк щеше да го види.
От облака разперени листа високо над нея в небето изведнъж полетя ято птици. Бяха зелени и отначало Лайла ги взе за папагали, само че бяха прекалено малки. Полетяха на запад, образувайки буквата V — като патици, за бога, — и бързо изчезнаха от поглед.
Лайла откачи микрофона от рамото си, натисна копчето и се опита да се свърже с Лини диспечерката. Отговори й само равномерен шум и това някак си не я изненада. Не се изненада и когато една червена змия — по-дебела от напомпаните бицепси на Ван Лампли и дълга поне три метра — изпълзя от един вертикален процеп в сивия ствол на изумителното дърво. Процепът беше голям като врата.
Змията вдигна към нея глава с формата на права лопата. Черните очи я погледнаха със студен интерес. Раздвоеният език опита въздуха и се скри. Змията бързо изпълзя нагоре и се уви на спретнати намотки около един клон. Главата й се залюля като махало. Непроницаемите очи продължаваха да гледат Лайла, но сега я виждаха наопаки.
Зад дървото се разнесе ниско ръмжене, което идваше на вълни, и от сенките се появи бял тигър с яркозелени очи. Последва го паун с поклащаща се глава, разперил великолепната си опашка. Птицата издаваше звук, приличащ на някакъв смешен въпрос, който се повтаряше отново и отново: Е-е-е? Е-е-е? Е-е-е? Около нея кръжаха нощни пеперуди. Семейството на Лайла имаше илюстриран Нов завет и кръжащите насекоми я подсетиха за ореола, който Иисус сякаш носеше винаги, дори като новороден в яслите.
Червената змия се плъзна от клона, пусна се през последните три метра и падна между пауна и тигъра. Трите създания тръгнаха към Лайла — тигърът вървеше плавно, змията пълзеше, а паунът подскачаше и крякаше.
Лайла изпита дълбоко облекчение. Да. Да. Това беше сън. Със сигурност. Не само този момент и не само Аврора, но и всичко останало, всичко от онази пролетна среща на Учебната комисия на Три-Каунтис в аудиторията на гимназията в Кофлин.
Затвори очи.
3
Влизането в Учебната комисия бе дело на Клинт (което бе иронично — в крайна сметка той сам падна в клопката си). Това беше през 2007 година. В „Три-Каунтис Хералд“ излезе статия за родителя на гимназист от долните класове в Кофлин, който бил твърдо решен юношеският роман „Там ли си, Господи? Аз съм, Маргарет“ да бъде забранен в училищната библиотека. Според вестника родителят заявил, че книгата била „проклет атеистичен трактат“. Лайла не можеше да повярва на прочетеното. Беше обожавала романа на Джуди Блум, когато бе на тринайсет, и силно се идентифицираше с образа на подрастващото момиче, пред което внезапно изниква зрелостта, подобно на някакъв странен и ужасяващ нов град, който настоява да минеш през портите му независимо дали го желаеш, или не.