— Телефонът. — Ерик щракна с пръсти. — Дай го.
И това беше типът, с когото Мери щеше да ходи на концерт. Този пред него.
— Изгубих го в гората.
Джаред го погледна, като се мъчеше да не се разплаче. Това щеше да сговни нещата най-много.
Ерик въздъхна, клекна и опипа джобовете му. Откри айфона в предния десен джоб и го извади.
— Защо си такъв хуй, Норкрос? — Сега говореше сприхаво, сякаш го питаше: „Защо ми съсипваш деня?“.
— Тук определено има хуй, но не съм аз — каза Джаред. Примигна, за да махне напиращите сълзи. — Ти си онзи, който щеше да й пикае в ухото.
— Не, нямаше. Отвратителен си дори само заради това, че си го помислил, Норкрос. Беше шега — каза Кърт. — Мъжки приказки.
Кент се включи ентусиазирано, сякаш водеха разумен разговор, а не седеше отгоре му и не го приковаваше към земята.
— Да, мъжки приказки! Просто се майтапехме. Също като в съблекалнята. Стига с тези глупости, Джаред.
— Ще ти простя — заяви Ерик. Докато говореше, работеше с телефона на Джаред. — Заради Мери. Знам, че сте приятели, а тя ще е много повече от това за мен. Така че сме квит. Всички си тръгваме по пътищата. Ето, изтрих видеото от облака ти и изпразних кошчето. Всичко замина.
От канавката стърчеше сив камък. Джаред си помисли, че му прилича на сив език, който му се плези подигравателно. Ерик удари айфона пет-шест пъти в него. Екранът се пръсна, разлетяха се парчета черна пластмаса. Той хвърли остатъците върху гърдите на Джаред. Те се плъзнаха в калната канавка.
— Тъй като видеото беше изтрито, нямаше нужда да правя това, но като оставим настрана Мери, искам да разбереш, че подлото шпиониране си има последици. — Ерик се изправи. — Схвана ли?
Джаред не каза нищо, но Ерик въпреки това кимна.
— Добре. Пуснете го.
Кент и Кърт станаха и отстъпиха назад. Изглеждаха нащрек, сякаш очакваха Джаред да скочи и да започне да се бие като Роки Балбоа.
— За нас всичко приключи — каза Ерик. — Не искаме да имаме нищо общо с онази мухлясала дърта путка, ясно? По-добре да е приключило и за теб. Хайде, момчета.
Зарязаха го в канавката. Джаред остана там, докато не си отидоха. После закри очи с длан и се разплака. Когато и тази част отмина, седна и пъхна остатъците от телефона в джоба си. (Докато го правеше, от него изпопадаха още няколко парчета.)
Аз съм загубеняк, помисли си той. Опази песен на Бек със сигурност е написана за мен. Вярно, трима срещу един, но все пак. Аз съм пълен загубеняк.
Закуцука към дома, защото домът е мястото, където отиваш, когато си ранен, пребит и сломен.
Глава 10
1
До 1997 „Света Тереза“ беше грозна като гъз сива сграда, която приличаше повече на градски жилищен проект, отколкото на болница. После, след протестите около намеренията на „Роберсън Коул“ да сравни със земята планините Спек и Лукаут, за да се добере до въглищните запаси под тях, компанията финансира амбициозния проект за разширяване на болницата. Местният вестник, управляван от един либерален демократ (което е синоним на комунист за повечето поддръжници на републиканците), нарече това „опит за запушване на уста с пачки“. Повечето жители на Три-Каунтис обаче приеха преустройството положително. Че вижте само, говореха си клиентите на бръснарницата на Бигби, има си дори площадка за хеликоптери!
През повечето делнични следобеди двата паркинга — малкият пред Спешно отделение и по-големият пред самата болница — бяха пълни най-много до половина. Когато обаче Франк Гиъри зави по Хоспитъл Драйв този следобед, и двата бяха пълни, обръщалото пред главния вход също беше задръстено. Видя една „Тойота Приус“ със смачкан багажник — джипът зад нея я беше ударил. Счупените стъкла на стоповете блестяха на земята като капки кръв.
Франк не се поколеба дори за миг. Бяха дошли с голямото „Субару Аутбек“ на Илейн и той мина през бордюра и излезе на тревната площ, която бе свободна (поне засега), ако не се броеше статуята на света Тереза, която преди бе украсявала лобито на старата болница, и пилонът, на който знамето на САЩ се развяваше над щатското с двамата миньори, застанали от двете страни на нещо като надгробен камък.
При всички други обстоятелства Илейн щеше здравата да го нахока („Какво правиш? Да не си полудял? Колата още не е изплатена!“). Днес обаче не каза нищо. Държеше Нана в обятията си и я люлееше, както бе правила, когато дъщеря им беше бебе и имаше температура заради никнещите й зъби. Лепкавата маса, покриваща лицето на дъщеря им, се спускаше надолу до тениската (любимата й, която носеше, когато се чувстваше малко тъжна, и която Франк беше разтеглил преди векове, тази сутрин) като космите на брадата на някакъв мърляв златотърсач. Гледката беше ужасна. Единственото, което искаше Франк, беше да я разкъса, но споменът за Сузана Брайтлийф го спираше. Когато Илейн се опита да я докосне по време на бясното им фучене през града, той беше извикал: „Недей!“, и тя рязко бе отдръпнала ръка. На два пъти я попита дали Нана диша. Илейн каза, че дишала, че виждала как ужасното бяло нещо се издува и спада като духала, но това не беше достатъчно за Франк. Трябваше да се пресегне и да сложи ръка на гърдите на Нана, за да се увери лично.