Той рязко наби спирачки на тревата и тичешком заобиколи автомобила. Взе Нана и тримата се завтекоха към спешното отделение. Илейн тичаше отпред. Франк за миг изпита болка, когато видя, че страничният цип на панталона й е спуснат, разкривайки розовото й бельо. Илейн, която обикновено бе толкова безупречна, спретната и прибрана.
Тя спря толкова рязко, че той едва не се блъсна в нея. Пред входа на Спешното се беше събрала голяма тълпа. От гърлото на Илейн се изтръгна странен звук, подобен на цвилене, отчасти от отчаяние, отчасти от гняв.
— Никога няма да влезем!
Франк виждаше, че лобито на отделението вече е препълнена. За миг в ума му проблесна безумна картина — купувачи, втурващи се в „Уолмарт“ на Черния петък.
— Главното лоби, Ил. По-голямо е. Ще успеем да стигнем там.
Илейн тутакси се обърна натам, като едва не го събори.
Франк забърза след нея, вече леко задъхан. Беше в добра форма, но Нана сякаш тежеше повече от четирийсетте килограма, записани при последния й медицински преглед. Не можеха да влязат и в главното лоби. Пред входа му нямаше тълпа и за миг Франк усети лъч надежда, но самото лоби се оказа претъпкано. Успяха да стигнат само до фоайето.
— Пуснете ни! — развика се Илейн и заблъска рамото на едра жена с розова домашна дреха. — Това е дъщеря ни! Дъщеря ни има израстъци!
Жената в розово сякаш само раздвижи рамото си, яко като на страничен нападател, но това беше достатъчно, за да отхвърли Ил назад.
— Не си единствената, сестро — каза тя и Франк зърна детската количка пред нея. Не можеше да види лицето на детето в количката, но нямаше и нужда. Отпуснатите крачета и едно малко стъпало — обуто в розово чорапче с котенце — му бяха достатъчни.
Някъде отпред, отвъд тълпящите се хора, мъжки глас извика:
— Ако сте тук, защото сте чели в интернет за открита противоотрова и ваксина, вървете си! Съобщенията са фалшиви! Засега няма никакви противоотрови и ваксини! Повтарям, ЗАСЕГА НЯМА НИКАКВИ ПРОТИВООТРОВИ И ВАКСИНИ!
Думите му бяха посрещнати с ужасени възгласи, но никой не си тръгна. Зад тях вече се тълпяха още хора, които бързо пълнеха фоайето.
Илейн се обърна. Лицето й бе потно, очите трескави, безумни и пълни със сълзи.
— Женският център! Можем да я занесем там!
И си запробива път през тълпата с приведена глава, размахваше ръце срещу изпречилите й се хора. Франк я последва с Нана на ръце. Единият й крак закачи някакъв мъж, който държеше тийнейджърка с дълга руса коса и лице, което не се виждаше.
— По-леко, приятел — каза мъжът. — Всички сме заедно в кюпа.
— Ти по-леко — озъби му се Франк и си проби път навън, а в ума му отново замигаха думи като на екрана на повреден компютър.
Защото точно сега единственото, което имаше значение, беше Нана. Нищо друго на тази земя. Щеше да направи всичко необходимо, за да може тя да се почувства по-добре. Щеше да посвети живота си на това. Дори да беше безумно, той не искаше да е със здрав разум.
Илейн вече пресичаше тревната площ. На пилона се беше облегнала някаква жена, която държеше бебе на гърдите си и тихо скимтеше. Франк познаваше този звук — като на куче, чиято лапа е попаднала в капан и е била счупена. Жената протегна ръце с бебето към Франк, докато той минаваше покрай нея, и той видя белите влакна, растящи от тила на покритата му глава.
— Помогнете ни! — извика тя. — Моля ви, господине, помогнете!
Франк не отговори. Погледът му не се откъсваше от гърба на Илейн. Тя вървеше към една от сградите в другия край на Хоспитал Драйв. На синята табела отпред с бели букви пишеше: ЖЕНСКИ ЦЕНТЪР. АКУШЕРСТВО И ГИНЕКОЛОГИЯ, Д-Р ЕРИН АЙСЕНБЕРГ, Д-Р ДЖОЛИ СУРАТ, Д-Р ДЖОРДЖИЯ ПИЙКИНС. Пред входа имаше хора с обвити в пашкули членове на семейството, но не бяха много. Идеята беше добра. На Илейн често й хрумваха подобни неща, когато успяваше се откъсне от натоварения си график да му натрива носа. Само че защо хората седяха? Странно.