— По-бързо! — подкани го тя. — По-бързо, Франк!
— Бързам… колкото… мога. — Вече се беше задъхал сериозно.
Тя гледаше зад него.
— Видяха ни! Трябва да стигнем преди тях!
Франк погледна през рамо. Цяла тълпа тичаше през тревата покрай обсаденото спешно отделение. Онези, които носеха бебета или малки деца, бяха отпред.
Задъхан, той забърза след Илейн. Покривалото върху лицето на Нана потрепваше на вятъра.
— Няма смисъл — каза някаква жена, която се беше облегнала на стената на сградата. Изглеждаше и звучеше уморено. Краката й бяха разкрачени, за да може да поддържа собственото си момиче, което на възраст изглеждаше горе-долу колкото Нана.
— Какво? — попита Илейн. — Какво искате да кажете?
Франк прочете надписа, залепен от другата страна на вратата: ЗАТВОРЕНО ПОРАДИ СПЕШНИТЕ СЛУЧАИ АВРОРА.
Тъпи женски доктори, помисли си той, докато Илейн хващаше дръжката и дърпаше силно. Тъпи егоистични женски доктори. Трябва да сте отворили заради Аврора.
— Сигурно и те си имат деца — каза жената с малкото момиче. Под очите й имаше тъмни сенки. — Едва ли можем да ги виним.
Аз ги обвинявам, помисли си Франк. Обвинявам ги, и още как.
Илейн се обърна към него.
— Какво ще правим сега? Къде да идем?
Преди той да успее да отговори, тълпата от спешното пристигна. Някакъв дядка, метнал на рамото си хлапе, все едно е чувал зърно — най-вероятно внучка, — избута грубо Илейн от вратата, за да може сам да се опита да отвори.
Онова, което последва, беше един вид неотложна мярка. Мъжът бръкна под разгащената си риза, извади пистолет от колана си, насочи го към вратата и дръпна спусъка. Гърмежът бе оглушителен дори на открито. Разлетя се стъкло.
— Сега кой е затворен? — с дрезгав глас извика дядката. Парче стъкло беше отлетяло назад към него и се бе забило в бузата му. — Сега кой е затворен, лайна такива?
И вдигна оръжието да стреля отново. Хората се дръпнаха. Някакъв мъж, носещ спящо момиченце с рипсени ританки, се препъна в краката на жената, която се беше облегнала на сградата. Протегна ръце, за да не падне, и изпусна детето. То тупна на паважа. Докато бащата падаше до него, едната му ръка скъса покривалото пред лицето на момичето на жената. Нямаше никаква пауза — очите на детето рязко се отвориха и то седна вдървено. Лицето му беше гоблинска маска на омраза и ярост. Момиченцето се наведе към ръката на мъжа, захапа пръстите му и се загърчи като змия, за да се освободи от майка си и да забие палец в дясната му буза и пръсти в лявото му око.
Дядката се обърна и вдигна оръжието — револвер с дълга цев, истинска антика — към мятащото се озъбено дете.
— Не! — извика майката, като се опитваше да прикрие дъщеря си с тялото си. — Не, не детето ми!
Франк се обърна да защити собствената си дъщеря, изрита назад и улучи дядката в чатала. Онзи изохка и залитна. Франк изби оръжието му. Хората, които бяха дотичали от спешното, вече се разбягваха във всички посоки. Франк изблъска дядката във фоайето на женския център, където той изгуби равновесие и падна сред счупените стъкла. Ръцете и лицето му кървяха. Внучката му лежеше по лице на земята (какво лице, помисли си Франк).
Илейн го сграбчи за рамото.
— Спри! Това е лудост! Трябва да се махаме!
Франк не й обърна внимание. Момичето още дереше мъжа, който неволно го беше събудил от неестествения му сън. Беше разкъсало плътта под дясното му око и то сякаш всеки момент щеше да изскочи, роговицата му се пълнеше с кръв. Франк не можеше да помогне на човека, не и докато държеше Нана, но той нямаше нужда от помощ. Сграбчи момичето с едната си ръка и го запрати настрани.
— Не! О, не! — изкрещя майката и се втурна след дъщеря си.
Мъжът се обърна към Франк и заговори прозаично.
— Мисля, че това дете ми извади окото.
Това е кошмар, помисли си Франк. Не можеше да е друго.
Илейн го задърпа.
— Трябва да се махаме! Франк, трябва!
Франк я последва към колата, вече ходеше едва-едва. Докато минаваше покрай жената, която се беше облягала на стената на женския център, видя как пашкулът на момичето се затваря с изумителна скорост. Очите на детето бяха затворени. Яростното изражение беше изчезнало. На лицето му бе изписана неестествена безметежност. После лицето изчезна под белите нишки. Майката вдигна дъщеря си, прегърна я и започна да целува окървавените й пръсти.
Илейн почти беше стигнала до колата и му викаше да побърза. Франк се затича тежко напред.