2
Джаред се тръшна на един от високите столове на кухненския плот и глътна на сухо два аспирина от шишенцето, което майка му беше оставила до паничката с дребни монети. На плота имаше бележка от Антон Дубчек за брястовете в задния двор и името на някакъв дървесен хирург, когото препоръчваше. Джаред зяпна листчето. Нима се правеха операции на дървета? Кой беше научил Антон Дубчек, който приличаше на пълен идиот, да пише граматически правилно, при това с такъв хубав и четлив почерк? Той нали се занимаваше с басейни? Да не би да разбираше и от дървета? Вече имаше ли изобщо някакво значение състоянието на задния двор на Норкрос? Дали Антон щеше да продължи да почиства басейни, ако всички жени на света заспят? Мамка му, защо пък да не го прави? Мъжете също обичат да плуват.
Джаред разтърка очи с мръсните си юмруци и пое дълбоко въздух няколко пъти. Трябваше да се овладее, да мине през душа, да се преоблече. Трябваше да говори с родителите си. Трябваше да говори с Мери.
Домашният телефон иззвъня. Звукът бе странен и непознат. Вече почти не звънеше, освен покрай избори.
Джаред посегна към него и, както можеше да се очаква, го бутна. Слушалката падна на плочките от другата страна на плота и се счупи. Задният капак се отдели с пластмасов пукот и батериите се търкулнаха по пода.
Джаред мина през дневната, като се подпираше на мебелите, и вдигна другия телефон от масичката до креслото.
— Ало?
— Джаред?
— Че кой друг. — Той се отпусна със стон на облекчение в коженото кресло. — Как я караш, татко? — Още щом го каза, въпросът му се стори адски тъп.
— Добре ли си? Звънях на мобилния ти. Защо не ми вдигна?
Гласът на баща му беше напрегнат, което изобщо не бе изненадващо. В затвора едва ли всичко вървеше по мед и масло. В края на краищата беше женски затвор. Джаред нямаше намерение да кара баща си да се тревожи за него. Фиктивната причина за този избор беше нещо, което всеки би трябвало да може да разбере — в разгара на безпрецедентна криза баща му нямаше нужда от допълнителни грижи. Истинската, едва прикрита причина беше, че се срамуваше. Ерик Блас му беше наритал задника, телефонът му беше унищожен, а преди да изкуцука до вкъщи, беше лежал в канавка и бе плакал. Това не бяха неща, за които искаше да говори с баща си. Не искаше никой да му казва, че всичко е наред, защото не беше. И не искаше да го питат как се чувства. Как се чувстваше ли? Ами лайняно, как иначе.
— Паднах по стълбите в училище. — Той прочисти гърлото си. — Не гледах къде вървя. Телефонът ми стана на парчета. Затова не си могъл да се свържеш. Съжалявам. Мисля обаче, че е още в гаранция. Ще мина през „Върайзън“ и…
— Пострада ли?
— Изкълчих си доста зле коляното.
— Само това ли? Някакви други поражения освен коляното? Кажи ми истината.
Джаред се запита дали баща му не знае нещо. Ами ако някой беше видял? При тази мисъл стомахът му се сви. Знаеше какво ще каже баща му, ако е наясно — че другите са направили нещо лошо. И да, щеше да иска Джаред да е „в съприкосновение с чувствата си“.
— Разбира се, че е само това. Защо да те лъжа?
— Не те обвинявам, Джер, просто искам да съм сигурен. Олекна ми, че най-сетне те намирам, че чувам гласа ти. Нещата вървят на зле. Знаеш го, нали?
— Да, чух новините. — Нещо повече, беше ги видял — Старата Еси в колибата си, бялата паяжина, покриваща лицето й.
— Разговаря ли с Мери?
— От сутринта не. — И добави, че смята след малко да й звънне.
— Добре. — Баща му обясни, че не е сигурен кога ще се прибере, че Лайла е по сигнал и че Джаред трябва да внимава. — Ако не се намери бързо решение на положението, ще стане шантаво. Заключи вратите, телефонът да ти е подръка.
— Добре, татко, ще се оправя, но наистина ли трябва да се бавиш? — Не беше лесно да формулира въпроса. Струваше му се проява на лош вкус да посочи простото разсъждение. Все едно да кажеш на умиращ човек, че умира. — Искам да кажа, затворничките са жени. Така че… те просто ще заспят… нали? — На последната дума гласът му леко трепна и Джаред се надяваше баща му да не е забелязал.
В устата му се оформи и друг въпрос — Ами мама? — но нямаше да може да го изрече, без да се разплаче.
— Съжалявам, Джаред — след няколко секунди мълчание каза Клинт. — Още не мога да си тръгна. Иска ми се, но персоналът е малко. Ще гледам да се прибера колкото се може по-рано, обещавам. — После, сякаш усетил въпроса, който се въртеше в ума на Джаред, добави: — Както и майка ти. Обичам те. Пази се и внимавай. Обади ми се веднага, ако имаш нужда от мен.
Джаред преглътна цялото безпокойство, което сякаш беше заседнало в гърлото му, и успя да каже довиждане.