— Устройва ме — каза майката плъх. — Страхът е смърт.
Иви не беше съгласна — според нея смъртта си беше смърт и си заслужаваше да се страхуваш от нея, — но премълча. Макар и ограничени, плъховете бяха честни. С плъх можеше да се работи.
— Благодаря.
— Няма за какво — каза кралицата плъх. — Искам да те питам само едно нещо, Майко. Държиш ли на думата си?
— Винаги?
— Тогава какво искаш да направим?
— Засега нищо — каза Иви. — Скоро. Ще те повикам. Засега е достатъчно да знаеш само това — семейството ти вече няма да иска да яде отровата.
— Наистина ли?
Иви се протегна, усмихна се и нежно, с все така затворени очи, целуна стената.
— Наистина.
7
Иви рязко вдигна глава и отвори очи. Взираше се право в камерата — и сякаш в Дон.
Той трепна на стола в Будката. Остротата на погледа й, начинът, по който се впи в камерата в мига, в който се събуди, го изнерви. Какво ставаше, по дяволите? Как така се беше събудила? Не трябваше ли да бъдат увити в паяжини, ако заспят? Да не би тая кучка да се ебаваше с него? Ако го правеше, страшно я биваше — отпуснато лице, напълно неподвижно тяло.
Дон натисна копчето на микрофона.
— Гледаш камерата ми. Това е грубо. Физиономията ти е груба. Някакъв проблем ли имаме?
Г-ца Килия 10 поклати глава.
— Извинете, надзирател Питърс. Съжалявам за физиономията ми. Няма проблем.
— Извинението е прието — каза Дон. — Не го прави отново. — И после: — Откъде знаеш, че съм аз?
Но Иви не отговори на въпроса му.
— Мисля, че комендантът иска да ви види — каза тя и точно в същия миг интеркомът избръмча. Викаха го в административното крило.
Глава 11
1
Бланш Макинтайър въведе Дон в кабинета на коменданта и му каза, че Коутс ще дойде след пет минути. Това бе нещо, което Бланш не биваше да прави и нямаше да направи, ако не беше разсеяна от странните събития, които, изглежда, ставаха в затвора и в света като цяло.
Ръцете му леко трепереха, докато си сипваше кафе от каната в ъгъла, точно под тъпия шибан плакат с котенцето, под което имаше надпис ДРЪЖ СЕ. След като си наля, той се изплю в черната течност, останала в каната. Злобната дърта кучка Коутс по цял ден пушеше и се наливаше с кафе. Дон се надяваше да се разболява и вирусът да е в слюнката му. Господи, защо Коутс не пукнеше от рак на белия дроб, та да го остави на мира?
Подбирането на момента, наред с изнервящото предсказване от откачената женска от килия 10, без съмнение говореше, че или Сорли, или Демпстър са го наклепали. Това не беше добре. Не биваше да прави онова нещо. Чакаха го да се издъни само веднъж и след сутрешната среща с Коутс той бе направил точно това.
Разбира се, никой здравомислещ човек не би го обвинил. Като се замислиш за напрежението, на което беше подложен от Коутс, и мрънкането, което търпеше всеки ден от страна на престъпничките, които трябваше да наглежда, беше истинско чудо, че не е убил някого просто защото не издържа повече.
Толкова лошо ли беше да си напълниш ръцете от време на време? За бога, имаше времена, когато ако не плеснеш сервитьорката по задника, можеше да я обидиш. Ако не подсвирнеш след жена на улицата, тя ще има да се чуди защо изобщо си е правила труда да се конти. Те се обличаха, за да ги закачат, това си беше факт. Кога цялата женска порода се бе променила така? В днешните политкоректни времена не можеше да направиш дори комплимент на жена. А онова пляскане по задника и стискане на циците не беше ли един вид комплимент? Трябва да си адски тъп, за да не го разбираш. Ако Дон стискаше нечий задник, не го правеше заради това, че е грозен. А защото е качествен задник. Просто закачка, нищо повече.
Дали понякога не прекаляваше? Е. От време на време. Тук Дон беше готов да поеме част от вината. Затворът е суров към жените със здравословни сексуални наклонности. Тук имаше повече хралупи, отколкото в джунгла, но не и достатъчно ловци с копия. Привличането беше неизбежно. На нуждите не може да се откаже. Ето например оная Сорли. За нея може да е било напълно подсъзнателно, но на някакво ниво тя го желаеше. Беше му изпратила куп сигнали — поклащане на бедра в столовата, върхът на езика, облизващ устните, докато носеше наръч крака на столове, мръсен поглед през рамо, който сякаш подканяше „ела ми“.
Вярно, Дон не биваше да се поддава на подобни покани от престъпнички и дегенератки, които биха използвали всяка възможност да го натопят и да го вкарат в беля. Но той беше човешко същество — не можеха да го обвиняват, че е бил подведен от нормалните си мъжки повици. Не че някоя нахапана от бълхи кранта като Коутс би разбрала подобно нещо.