Сигурен беше, че няма опасност да го обвинят в престъпление — думата на една, че дори на две крек курви никога нямаше да издържи срещу неговата в съда, — но имаше реална опасност да си изгуби работата. Коутс го беше заплашила, че ще предприеме действия след още едно оплакване.
Дон закрачи напред-назад. Мрачно се запита дали цялата кампания срещу него не е опит на Коутс да изрази своята извратена ревнива любов към него. Беше гледал онзи филм с Майкъл Дъглас и Глен Клоуз. Беше му изкарал акъла. Една пренебрегната жена е готова да направи всичко, за да те преебе, и това си е факт.
Мислите му за момент се прехвърлиха към майка му и как беше признала, че е казала на бившата му приятелка Глория да не се омъжва за него, защото „Дони, знам как се отнасяш с момичетата“. Болката от тази постъпка стигна до кокал, но Дон обичаше майка си, беше обичал хладната й ръка върху трескавото си чело, когато беше малък, и помнеше как му бе пяла, че той е нейното слънчице, единственото й слънчице. Обаче как може собствената ти майка да се обърне срещу теб? Какво говореше това за нея? Обобщен пример на жени, които те държат под контрол.
(Хрумна му, че не е зле да се обади на майка си, но после си каза — а, не. Тя беше гаднярка.)
Сегашното положение вонеше на женска конспирация — съблазняване и хващане в капан. Фактът, че сбърканата от килия 10 някак беше научила, че комендантът ще му се обади, в общи линии го потвърждаваше. Не искаше да каже, че всички са се наговорили; не, нямаше да стигне толкова далеч (би било лудост), но не би казал и че не са.
Седна на ръба на бюрото и без да иска, бутна някаква малка кожена чанта, която падна на пода.
Дон се наведе да я вдигне. Приличаше на онези, в които можеш да си сложиш четката за зъби, ако пътуваш, но кожата беше хубава. Отвори я. Вътре имаше шишенце тъмночервен лак за нокти (сякаш той щеше да попречи на някого да види, че Коутс е една ужасна вещица), ножица, нокторезачка, малък гребен, няколко неотворени таблетки за стомашни киселини и… шишенце изписани хапчета.
Дон прочете етикета: Джанис Коутс, Ксанакс, 10 мг.
2
— Дженет! Вярваш ли на това?
Беше Ейнджъл Фицрой и въпросът накара стомаха на Дженет да се свие на топка. От кое? Че Питърс я беше привикал в ъгъла до машината за безалкохолни и я беше накарал да го изцеди ли? Главоболието й вече не беше просто главоболие, а серия от експлозии — бам-бам-бам.
Но не, Ейнджъл не говореше за това. Не би могла. Опита се да се увери, че Рий не би разказала на никого. Мислите й бяха като крясъци в главата й, но въпреки това едва ги чуваше през детонациите на мигрената. После се сети надяваше се да се е сетила — какво има предвид Ейнджъл.
— Имаш предвид онова със заспиването ли?
Ейнджъл стоеше на входа на килията. Дженет лежеше на леглото си. Рий се беше запиляла някъде. Килиите на крилото бяха отворени в късния следобед и всички от добрия списък можеха да се разхождат.
— Разбира се, че имам предвид него. — Ейнджъл влезе плавно в килията и придърпа единствения стол. — Не бива да заспиш. Никоя от нас не бива. Няма да е особен проблем за мен, защото и без това не спя много. Още от малка. Да спиш е като да си умрял.
Новините за Аврора се бяха видели нелепи на Дженет. Жени, увити в пашкули в съня си? Да не би мигрената някак да я беше побъркала? Копнееше за душ, но не искаше да говори с надзиратели. Пък и нямаше да й позволят. Затворът си имаше правила. Пазачите — пардон, надзирателите — бяха въплъщение на правилата. Трябва да правиш онова, което ти казват, в противен случай — бинго, попадаш в лошия списък.
— Ужасно ме боли глава, Ейнджъл. Имам мигрена. Не ми е до такива безумия.
Ейнджъл пое дъх дълбоко и шумно през дългия си кокалест нос.
— Виж, сес…
— Не съм ти сестра, Ейнджъл. — Болката беше толкова силна, че не й пукаше как Ейнджъл ще приеме думите й.
Но Ейнджъл не им обърна внимание.
— Безумно е, но е истина. Току-що видях Нел и Селия. Или поне каквото е останало от тях. Заспали са и сега са увити като шибани коледни подаръци. Някой каза, че и с Макдейвид е същото. Това е, миличка. Гледах го как расте по Нел и Селия. Онова нещо. Пълзи. Покрива лицата им. Като в някакъв шибан научен експеримент.
Пълзи. Покрива лицата им.
Значи е вярно. Личеше си по начина, по който го беше казала Ейнджъл. Е, защо пък не. За Дженет нямаше значение. Не можеше да направи нищо за каквото и да било. Тя затвори очи, но Ейнджъл сложи ръка на рамото й и я разтърси.