— Какво?
— Ще заспиваш ли?
— Не и докато ми задаваш въпроси и ме тресеш като плик пуканки. Спри.
Ръката се махна.
— Не заспивай. Трябва да ми помогнеш.
— Защо аз?
— Защото си свястна. Не си като другите. Защото имаш ум в главата. Защото си готина като раче-глупаче. Може ли поне да ти кажа?
— Не ми пука.
Макар че Ейнджъл не отговори веднага, Дженет усещаше, че се е изправила до леглото.
— Това твоето момче ли е?
Дженет отвори очи. Ейнджъл гледаше снимката на Боби на боядисания правоъгълник на стената до леглото. Боби пиеше със сламка от картонена чаша и носеше шапка с ушите на Мики Маус. Изражението му беше възхитително подозрително, сякаш си мислеше, че някой ще се опита да му грабне чашата и шапката и ще хукне да бяга. На снимката беше малък, на четири или пет.
— Да — каза Дженет.
— Готина шапка. Винаги съм искала такава. Завиждам на хлапетата, които ги носят. Снимката изглежда доста стара. На колко е той сега?
— На дванайсет.
Беше около година преди да стигнат дъното, когато тя и Деймиън заведоха Боби в Дисниленд. Момченцето от снимката не знаеше, че баща му ще фрасне майка му един път повече, че майка му ще забие отвертката и че леля му ще стане негова настойничка, докато майка му не излежи присъдата си за убийство втора степен. Момченцето от снимката знаеше само, че пепсито има страхотен вкус и че шапката му е готина.
— Как се казва?
Докато Дженет мислеше за сина си, експлозиите в главата й позатихнаха.
— Боби.
— Хубаво име. Харесва ли ти? Да си мама?
Ейнджъл изпусна въпроса, без изобщо да се усети. Мама. Да си мама. Идеята накара сърцето й да прескочи. Но тя не го показа. Ейнджъл имаше своите тайни и ги пазеше само за себе си.
— Никога не ме е бивало особено като мама — каза Дженет и се насили да седне. — Но обичам сина си. Е, какво има, Ейнджъл? Какво искаш да направя?
3
По-късно Клинт щеше да си помисли, че е трябвало да се сети, че Питърс е намислил нещо.
Отначало надзирателят беше прекалено кротък, усмивката му изобщо не подхождаше на обвиненията, които му бяха отправени. Клинт обаче беше ядосан — толкова ядосан, колкото не се беше ядосвал, откакто бе на годините на Джаред, и не видя онова, което трябваше да види. Сякаш в главата му имаше въже, на което бе окачена кутия, в която бяха затворени много от лошите неща от детството му. Лъжата на жена му беше първият срез на нишките, Аврора вторият, разговорът с Иви третият, а случилото се с Дженет скъса въжето. Откри, че обмисля какви поражения може да нанесе на Питърс с различни предмети. Можеше да размаже носа му с телефона на бюрото, да му счупи скулата на тоя мръсник с гравираната табела на коменданта за служител на годината. Клинт беше положил много усилия да преодолее това изпълнено с насилие мислене и до голяма степен именно това беше причината да се насочи към психиатрията.
Какво беше казала Шанън? „Клинт, сладурче, ако продължаваш да се бориш, някой ден ще спечелиш прекалено добре“. Не искаше да каже, че той ще убие някого, и може би беше права. Малко след това съдът му даде независимостта му и вече не му се налагаше да се бори. След това през последната година съзнателно бе насочил яростта си по състезателната писта. Това също беше идея на Шанън, при това адски добра. „Ако искаш да тренираш — беше му казала, — най-добре да тичаш. В бягането има по-малко кървене“. И той бе побягнал от стария си живот, беше бягал чак до медицинското училище, брака, бащинството.
Повечето деца от системата не успяваха. Системата на приемните семейства беше типичен пример за даване на лоши шансове в живота. Много от тях се озоваваха в затвори като Дулинг или Лайън Хед на север, за който според инженерите имаше опасност да пропадне от свлачище. И наистина, в Дулинг имаше много момичета от системата, които живееха, оставени на милостта на Дон Питърс. Клинт беше късметлия. Беше надцакал лошите шансове. Шан му беше помогнала. От много време не се беше сещал за нея. Но днес сякаш се беше скъсала язовирна стена. Изглежда, дните на катастрофи бяха и дни на припомняне.
4
Клинтън Ричард Норкрос беше влязъл трайно в приемната система през 1974, когато беше на шест, но записите, които бе видял по-късно, показваха, че е имал срещи с нея и преди това. Типична история — непълнолетни родители, дрога, бедност, криминални досиета, вероятно психически проблеми. Безименният социален работник, който бе разговарял с майка му, беше записал: „Тя се тревожи, че може да предаде тъгата си на своя син“.