Нямаше спомени от баща си, а единственият за майка му бе за момиче с изпито лице, което хваща ръцете му, стиска ги, друса го и го умолява да спре да си дъвче ноктите. Веднъж Лайла го беше попитала дали не иска да се опита да установи контакт с някой от тях, ако са живи. Клинт не искаше. Лайла каза, че го разбира, но всъщност нямаше представа, и на него така му харесваше. Не искаше тя да придобива представа. Мъжът, за когото се беше омъжила тя, готиният и способен д-р Клинтън Норкрос, съвсем съзнателно беше оставил онзи живот в миналото.
Само дето не можеш да оставиш нищо в миналото. Нищо не се губи, докато смъртта или алцхаймерът не го отнеме. Той го знаеше. Всяка среща с всяка затворничка го потвърждаваше. Човек носи историята си като огърлица — миризлива огърлица от чесън. Независимо дали си я скрил под яката, или си я оставил на показ, нищо не се губи. Водиш битката отново и отново, но никога не я спечелваш.
През детството и юношеството си беше сменил няколко дома, никой от които не беше истински — място, на което да се чувстваш свободен. Може би нямаше нищо чудно, че в крайна сметка работеше в затвор. Чувствата в затвора бяха чувствата от детството и юношеството му — сякаш винаги си на крачка от задушаването. Искаше да помага на хората в същото положение, защото знаеше колко лошо е това чувство, как засяда в центъра на човешката ти същност. Това беше в основата на решението на Клинт да зареже частната практика още преди да я е започнал.
Тогава имаше добри приемни домове, както ги имаше и днес, но Клинт така и не беше попаднал в някой от тях. В най-добрия случай можеше да каже, че някои от тях бяха чисти, поддържани от приемни родители, които бяха ефективни и не се месеха, а вършеха само онова, което се изискваше, за да си получават парите от държавата. Те забравяха. Но това беше чудесно. Онези, които забравят, ставаха.
Най-лошите бяха лоши по други начини — домове, където нямаше достатъчно за ядене, където стаите бяха тесни, мръсни и студени през зимата, където приемните родители те караха да вършиш неща, за които не ти се плаща, където те бият и нараняват. Момичетата в системата биваха наранявани най-много. Естествено.
Клинт не можеше да си спомни лицата на някои от приемните си братя и сестри, но други помнеше ясно. Джейсън например, който се самоуби на тринайсет, като изпи бутилка препарат за отпушване на канали. Можеше да извика в паметта си Живия Джейсън и Мъртвия Джейсън, лежащ в ковчега. Това беше по времето, когато Клинт живееше при Дърмот и Лусил Бъртел, които настаняваха приемните си деца не в хубавата си къща в Кейп Код, а в дълга подобна на барака постройка отзад с гол дъсчен под. Бъртел организираха своите „петъчни битки“, на които неколцината им питомци се биеха с юмруци, а наградата беше млечен шейк с шоколад от „Макдоналдс“. Клинт и Джейсън бяха излезли веднъж да се бият за забавление на приемните си родители и приятелите им. Арената беше малка част от бетонната веранда и зрителите се бяха скупчили по края, за да гледат и да залагат. Джейсън нямаше изгледи за успех, беше уплашен и бавен, а Клинт искаше шейка. В отворения ковчег Джейсън имаше малка синина под окото, оставена му от Клинт няколко вечери по-рано.
Следващия петък, след като Джейсън изпи препарата и завинаги се оттегли от бокса, Клинт отново спечели млечния шейк с шоколад и тогава, без да мисли за възможните последици (или поне не помнеше да е мислил), го плисна в лицето на Дърмот Бъртел. С това си спечели страхотен пердах, който не върна Джейсън, но пък изкара Клинт от къщата.
На следващото или може би по-следващото място споделяше една мрачна стая в мазе с милия Маркъс. Клинт си спомняше чудесните карикатури на приемния си брат. Маркъс рисуваше хората така, че бяха осемдесет процента нос — на практика само носове с малки крачета и ръчички. Наричаше стила си „Носът-е-всичко“; беше наистина добър и отдаден на изкуството си. И един ден след училище, без да дава никакви обяснения, Маркъс каза на Клинт, че е изхвърлил всичките си бележници и че се омита. Клинт си спомняше карикатурите, но не и Маркъс.
Шанън обаче виждаше съвсем ясно. Тя беше прекалено красива, за да избледнее.
— Здрасти. Аз съм Шанън. Искаш ли да се запознаем? — Представи се по този начин, без да погледне към Клинт, който минаваше покрай нея на път към парка. Печеше се на слънце върху капака на един буик, паркиран до тротоара пред дома общежитие в Уийлинг. Беше с тясно синьо горнище и черни джинси и се усмихваше нагоре към слънцето. — Ти си Клинт, нали?
— Да — каза той.