— Аха. Е, приятно е да се запознаем, нали? — каза тя и Клинт въпреки всичко се разсмя, наистина се разсмя за първи път от кой знае колко време.
Груповият дом в Уийлинг, където я срещна, беше последната Спирка от голямата му обиколка в системата на приемните семейства. За повечето той бе в общи линии междинна точка към места като Дулинг и Уестън. Щатската лудница Уестън, монументална готическа сграда, затворена през 1994. Сега, през 2017, тя бе отворена като къща на духове. Дали баща му беше свършил така? Или майка му? Или Ричи, който си бе спечелил счупен нос и бе изгубил три пръста от някакви момчета от началното училище в столовата, защото им казал да не се подиграват на лилавото му яке, което беше получил от дарения? Или Маркъс? Знаеше, че едва ли всички са мъртви или в затвора, но в същото време не му се струваше, че някой от тях може все още да диша и да е свободен. Дали всички те не се носеха по тъмните коридори на Уестън? Дали понякога си говореха за Клинт? Дали се радваха за него, или той беше срам за тях, защото все още е жив?
5
Домът в Уийлинг беше за предпочитане в сравнение с много от спирките преди него. Администраторът, пъхнал палци в джобовете на сивата си полиестерна жилетка, посрещаше подигравателно всеки новопристигнал с: „Наслади се на последната си година на държавната цица, младежо!“. Но жлъчният администратор не искаше никакви неприятности. Стига да не те арестуват, позволяваше да излизаш и да се прибираш по всяко време. Можеше да се биеш, да чукаш или да стреляш — само по-далеч от дома, младежо.
Тогава с Шан бяха на седемнайсет. Тя беше забелязала навика на Клинт да чете, как се измъкваше в близкия парк и сядаше на някоя пейка, за да навакса с домашното въпреки студа на късната есен. Шанън беше виждала и кървавите драскотини по ръцете му от неприятностите, които намираше — и понякога търсеше — между дома и училището. Трябваше да станат приятели. Тя му даваше съвети. Повечето добри.
— Почти си успял да се измъкнеш, нали знаеш — каза му. — Просто трябва да внимаваш още малко да не убиеш някого. Позволи на мозъка ти да те направи богат. — Шан говореше така, сякаш светът нямаше особено значение за нея, и по някакъв начин това караше Клинт да го накара да има — за нея, за него.
Започна да тича и престана да се бие. Това беше кратката версия. Дългата бе Шанън, Шанън на слънцето, Шанън, която го подканваше да тича по-бързо, да кандидатства за стипендия, да набляга на книгите си и да не се задържа на тротоарите. Шанън нощем, когато запуши ключалката на вратата на етажа на момчетата е целулоидна карта за игра (дама пика) и се промъкна в стаята на Клинт.
— Хей — каза, когато го видя в униформата на отбора — жълто-кафява тениска и изрязани шорти. — Ако аз управлявах света, всички момчета щяха да носят такива шорти.
Шанън беше прекрасна, умна, имаше си свой куп проблеми и Клинт си мислеше, че може би тя спаси живота му.
Той влезе в колеж. Тя го посъветва да го направи и когато той се поколеба (говореше нещо за армията), тя направо му нареди: „Не се прави на глупак, замъквай си задника на училище“.
Той го направи и изгубиха връзка — телефонните разговори бяха прекалено скъпи, а писането на писма отнемаше твърде много време. Минаха осем или девет години, преди да се срещнат отново онази Нова година във Вашингтон. През 2001? Или 2002? Той беше отишъл за някакъв семинар в Джорджтаун и остана да пренощува заради проблеми с колата. Лайла му беше казала, че му позволява да излезе и да се напие, но му забранява да целува отчаяни жени. Ако било крайно наложително, можел да целува отчаяни мъже, но не повече от един.
Барът, в който се натъкна на Шан, беше тъпкан е колежани. Тя сервираше.
— Хей, приятел — каза Шан на Клинт, след като застана до него на бара и го побутна с бедро. — Навремето познавах един от тайфата, който изглеждаше точно като теб.
После се прегърнаха. Дълго.
Тя изглеждаше уморена, но добре. Успяха да си намерят няколко секунди уединение в един ъгъл под мигаща реклама на бира „Молсън“.
— Къде си сега? — попита го тя.
— В дълбоката провинция. Три-Каунтис. Градчето се нарича Дулинг. На един ден път оттук. Красиви гледки.
Показа й снимка на четиримесечния Джаред.
— О, много е хубаво. Не си ли заслужаваше, Клинт? И аз трябва да си родя детенце.
По миглите на Шанън блестяха капки роса. Хората крещяха навсякъде около тях. Новата година почти беше настъпила.
— Шан — каза й той. — Не се стягай. Всичко е наред.
Тя го погледна и очите й се присвиха и двамата сякаш отново станаха тийнейджъри.