— В Дерби Таун, в Дерби Таун, брат ми изтеряса; в Дерби Таун, в Дерби Таун, сестра ми се надруса, друс-друс-друс…
Почти със закъснение осъзна, че е излязла от пътя и се е насочила към храстите и стръмния склон, по който колата щеше да се претърколи поне три пъти, преди да стигне до дъното. Настъпи спирачката и когато спря, предният край на автомобила стърчеше над чакълестия склон. Превключи на първа, дръпна ръчката спирачка и докато го правеше, усети как някакви влакна докосват нежно бузите й. Махна ги, успя да види как едно от тях се стопи в дланта й, после бутна с рамо вратата и се опита да слезе. Коланът я дръпна назад.
Тя го откопча, излезе и се изправи, като поемаше големи глътки въздух, който най-сетне ставаше по-хладен. Плесна се по бузите — веднъж, втори път.
— На косъм — каза тя. Далеч долу един от малките потоци, захранващи река Бол, течеше с подигравателен ромон на изток. — Размина се на косъм, Лайла Джийн.
Наистина на косъм. Знаеше, че в крайна сметка ще заспи, че бялата гадост ще поникне от кожата й и ще я увие, но нямаше да позволи това да стане, докато не целуне и прегърне сина си поне още веднъж. Това беше категорично обещание.
Седна отново зад волана и взе микрофона.
— Четвърти екип, тук Първи. Обади се.
Отначало нямаше нищо и тъкмо щеше да повтори повикването, когато Тери Кумбс отговори:
— Първи, тук Четвърти. — Говореше малко особено. Сякаш е настинал.
— Четвърти, проверихте ли аптеките?
— Да. Две ограбени, една подпалена. Пожарната е на място, така че огънят няма да се разпространи. Поне една добра новина. Аптекарят на „Си Ви Ес“ е застрелян и мислим, че в „Райт Ейд“ има поне едно тяло. Това е аптеката, която гори. Пожарникарите не знаят със сигурност колко са жертвите.
— О, не.
— Съжалявам, шерифе. Вярно е.
Не, не сякаш е настинал — сякаш е плакал.
— Тери? Какво има? И още нещо не е наред.
— Отидох вкъщи — каза той. — Намерих Рита покрита с онзи гаден пашкул. Беше задрямала на масата, както всеки път, преди да се прибера от смяна. За десетина-петнайсет минути. Предупредих я да не го прави и тя каза, че няма, а после минах през къщи да видя как е и…
Сега вече наистина се разплака.
— Сложих я на леглото и се върнах да проверя аптеките, както ми каза. Какво друго да направя? Опитах да се обадя на дъщеря ми, но никой от стаята й не отговаря. Рита също се опита по-рано, много пъти. — Даяна Кумбс беше първа година в Университета на Южна Калифорния. Баща й изхлипа. — Повечето жени по Западния бряг са заспали и не се събуждат. Надявах се, че може да е останала будна през нощта, че учи или нещо такова, може би дори да купонясва, но… знам, че не е така, Лайла.
— Може и да грешиш.
Тери сякаш не я чу.
— Но все пак дишат, нали? Всички жени и момичета все още дишат. Така че може би… не знам…
— Роджър при теб ли е?
— Не. Разговарях с него. Намерил Джесика покрита с онова. От глава до пети. Явно е заспала гола, защото приличала на мумия, като онези във филмите на ужасите. Бебето също. В люлката, увито като онези, които показват по телевизията. Роджър откачи. Плачеше и крещеше. Опитах да го убедя да дойде с мен, но той не искаше и да чуе.
Това неоснователно ядоса Лайла, може би защото тя самата едва се държеше. Щом тя нямаше право да се предава, значи същото важеше и за всички останали.
— Скоро ще се стъмни и ще ни трябва всяко ченге, с което разполагаме.
— Казах му го…
— Ще ида да взема Роджър. Чакай ме в участъка, Тери. Кажи на всички, които можеш да намериш, да дойдат. В седем.
— Защо?
Дори светът да се беше запътил направо в ада, Лайла нямаше да го каже в ефир — но те трябваше да разбият шкафчето с веществените доказателства и да си спретнат едно малко парти с друсане — само със стимуланти.
— Просто бъди там.
— Не мисля, че Роджър ще дойде.
— Ще дойде, дори ако се наложи да го закопчая.
Тя даде на заден от склона, от който едва не беше паднала, и продължи към града. Сигналните й светлини бяха включени, но въпреки това се налагаше да спира на всяко кръстовище. Защото покрай всичко ставащо мигащите светлини можеше и да не са достатъчни. Когато стигна Ричланд Лейн, където живееха Роджър и Джесика Елуей, проклетата натрапчива песничка отново се завъртя в главата й: „В Дерби Таун, в Дерби Таун, когато татко ти го засърби…“
Един датсун бавно мина пред нея, без да обръща внимание на сигналните светлини и стоповете на кръстовището. В някой обичаен ден тя щеше да го скапе тоя кучи син. Ако не се бореше със съня, може би дори щеше да забележи стикера на задния му капак — КАКВО ТОЛКОВА СМЕШНО ИМА В МИРА, ОБИЧТА И РАЗБИРАТЕЛСТВОТО — и да разпознае колата на г-жа Рансъм, която живееше малко по-нагоре по улицата, недалеч от мястото, където започваха пустеещите къщи. Ако беше напълно будна, със сигурност щеше да види, че шофьорът е синът й, а до него седи Мери Пак — момичето, по което беше луднал.