Джаред тръгна към предната част на магазина, като избягваше блъсканицата при касите. Няколко каси не работеха и хора бързаха да минат през тях с натоварени кошници.
Отвън на автобусната спирка седеше мъж с карирана риза и кошница в скута. Кошницата беше пълна с кутии кафе „Максуел Хаус“. Мъжът погледна Джаред и каза:
— Жена ми дреме, но съм сигурен, че скоро ще се събуди.
— Пожелавам ви го — каза Джаред и се затича.
Мери седеше на предната седалка с Моли в скута. Докато Джаред сядаше зад волана, тя разтресе детето и заговори по-високо от необходимото:
— Ето го, ето го, нашия приятел Джаред!
— Здрасти, Джаред — уморено каза Моли.
— Беше съвсем оклюмала — каза Мери със същия прекалено висок, прекалено весел глас. — Но сега е будна. Напъъълно будна! И двете сме будни и бодри, нали, Молс? Защо не ни разкажеш пак за Олив?
Момиченцето слезе от скута на Мери и се премести отзад.
— Не искам.
— Взе ли го? — Сега гласът на Мери бе тих. Тих и напрегнат. — Взе ли…
Джаред запали колата.
— Няма я. Много хора са ни изпреварили. Нямаш късмет. Госпожа Рансъм също.
Излезе бързо от паркинга на „Шопуел“, като с лекота заобикаляше колите, които се опитваха да му се изпречат на пътя. Беше твърде разстроен, за да се безпокои за шофирането си, и поради това се справяше по-добре, отколкото преди.
— При баба ли отиваме? Искам при баба.
— Веднага щом оставя Мери — каза Джаред. — Тя трябва да се обади на най-добрия си приятел Ерик, да види дали той се държи. — За момент се почувства добре, че си го е върнал, че може да разтовари страха, който го беше обзел. Но само за момент. Постъпката му беше глупава детинщина, знаеше го. Мразеше се заради нея, но не успя да се сдържи.
— В какъв смисъл „да се държи“? — попита Мери, но никой не й отговори.
Когато стигнаха къщата на Пак, вече се здрачаваше. Джаред влезе в алеята и спря датсуна на г-жа Рансъм.
Мери го погледна настоятелно в сгъстяващия се сумрак на първата нощ на Аврора.
Глава 14
1
Мора Дънбартън — някога в центъра на новините, днес напълно забравена — седеше на долното легло на килия Б-11, която делеше с Кейли Роулингс през последните четири години, Вратата на килията беше отворена. В Крило Б всички килии бяха отворени и Мора не вярваше, че тази вечер те ще бъдат затворени и заключени от Будката. Не, не и тази вечер. Малкият телевизор на стената работеше и предаваше „Нюз Америка“, но Мора беше изключила звука. Тя знаеше какво става — вече дори най-тъпата обитателка на Дулинг знаеше. БЕЗРЕДИЦИ В СТРАНАТА И ПО СВЕТА — съобщаваше надписът, който пълзеше в долната част на екрана. Следваше списък на градове. Повечето бяха американски, защото те е грижа първо за твоето, преди да обърнеш внимание на по-далечните места, но Мора бе видяла също Калкута, Сидни, Москва, Кейптаун, Мексико Сити, Бомбай и Лондон, преди да престане да ги следи.
Беше смешно, като се замислиш — защо се бунтуваха всички онези мъже? Какво си мислеха, че ще постигнат? Мора се запита дали щеше да има бунтове, ако другата половина от човечеството беше заспала. Струваше й се малко вероятно.
Главата на Кели, обвита в бяла каска, която се издуваше и спадаше с дишането й, лежеше в скута й. Мора държеше едната й облечена в бяла ръкавица ръка, но не се опитваше да маха белите нишки. По затворническия интерком бяха обявили, че това може да е опасно; същото предупреждение беше повторено неведнъж по новините. Макар че нишките бяха лепкави и много плътни, Мора можеше да почувства пръстите на Кейли под тях, подобно на моливи в найлонова обвивка. Двете с Кейли бяха любовници почти от времето, когато много по-младата Кейли се настани в Б-11, за да излежи присъда за използване на оръжие. Като се изключеше възрастовата разлика, двете си пасваха. Малко напереното чувство за хумор на Кейли се съчетаваше добре с цинизма на Мора. Кей беше добродушна и запълваше тъмните бездни, изровени в характера на Мора от нещата, които беше видяла и направила. Беше отлична танцьорка, целуваше се фантастично и макар че напоследък не се любеха често, когато го правеха, сексът още беше добър. Докато лежаха заедно с преплетени крака, за известно време затворът изчезваше, както и объркващият свят отвън. Оставаха само те двете.
Кейли също така пееше чудесно — три поредни години беше спечелила конкурса за таланти на затвора. Миналия октомври всички бяха просълзени, когато завърши песента си — акапела — „Когато видях лицето ти за първи път“. Мора предполагаше, че сега всичко това е приключило. Хората говореха в съня си; едва ли някой пееше. А дори Кейли да запееше, песента й щеше да е много приглушена. Ами ако бялата гадост беше и в гърлото й? И в белия дроб? Вероятно беше, макар че в такъв случай беше загадка как продължава да диша.