Мора раздвижи първо едното, после другото си коляно — напред и назад, нагоре и надолу, като я люлееше нежно.
— Защо трябваше да заспиваш, скъпа? Защо не почака?
После дойдоха Дженет и Ейнджъл: бутаха количка с две големи кани кафе и още две със сок. Мора ги надуши преди да ги види, защото напитката беше адски горчива. Съпровождаше ги надзирател Ранд Куигли. Мора се запита колко ли надзиратели жени са останали. Едва ли бяха много. И малко щяха да се появят за следващата смяна. Може би нито една.
— Кафе, Мора? — предложи Ейнджъл. — Направо ще те изстреля в космоса.
— Не — отвърна Мора. Коленете й продължаваха да се повдигат и спускат. Нагоре, надолу. Нани-на, Кейли, нани-на.
— Сигурна ли си? Ще те задържи будна. Да пукна, ако лъжа.
— Не — повтори Мора. — Изчезвайте.
Тонът й не се хареса на Куигли.
— Внимавай с приказките, затворник.
— Или какво? Ще ме цапнеш по главата с палката и ще ме приспиш ли? Давай. Сигурно само така ще успея да заспя.
Куигли не отговори. Изглеждаше изтерзан. Мора не разбираше защо трябва да е в това състояние. Нищо от ставащото не го засягаше. Никой мъж не биваше да мъкне този кръст.
— Страдаш от безсъние, нали? — попита Ейнджъл.
— Да — отвърна Мора. — Също като теб.
— Щастливките ние — каза Ейнджъл.
Грешка, помисли си Мора. Нещастните ние.
— Това Кейли ли е? — попита Дженет.
— Не — отвърна Мора. — Шибаната Упи Голдбърг. В бял саван.
— Съжалявам — каза Дженет и наистина съжаляваше, и това нарани сърцето на Мора по начина, от който се пазеше. Нямаше да плаче пред надзирател Куигли или младите. Нямаше.
— Казах: изчезвайте.
Когато те изчезнаха с проклетата си количка, Мора се наведе над спящата си приятелка — ако това можеше да се нарече сън. На Мора й приличаше повече на някаква магия от приказка.
Любовта беше дошла късно при нея и тя знаеше, че е истинско чудо, че изобщо е дошла. Подобно на роза, разцъфнала в кратер от бомба. Всички поздравителни картички и песни твърдяха, че би трябвало да е благодарна за времето, което са прекарали заедно. Но когато погледнеше към гротесковата мембрана, покриваща сладкото лице на Кейли, Мора откриваше, че нейният кладенец на благодарност, който открай време си бе плитък, е напълно пресъхнал.
Но не й очите й. След като момичетата и надзирател Куигли се махнаха (като оставиха след себе си само вонята от странния си бъркоч), тя пусна сълзите на воля. Те закапаха по бялото нещо около главата на Кейли, а то жадно погълна влагата.
Ако тя е някъде наблизо и ако успея да заспя, може би бих могла да я настигна, помисли си Мора. Тогава отново ще сме заедно.
Но не. Заради безсънието. Живееше с него от нощта, в която методично беше изклала цялото си семейство, завършвайки със Слъгър, старата им немска овчарка. Потупваше го, успокояваше го, даде му да близне ръката й, след което му преряза гърлото. Смяташе се за късметлийка, ако я споходеха два часа безсъзнание през нощта. Много пъти изобщо не мигваше… а нощите в Дулинг можеха да бъдат много дълги. Но Дулинг беше просто място. Безсънието бе истинският й затвор през годините. Безсънието нямаше граници и никога не я слагаше в добрия списък.
Ще съм будна и след като повечето от тях са заспали, помисли си тя. И надзиратели, и затворници. Аз ще трябва да въртя това място. Разбира се, ако приемем, че искам да остана. А и защо да ходя другаде? Тя може да се събуди. Моята Кейли. При подобни неща всичко е възможно. Нали?
Мора не можеше да пее като Кейли — нямаше нито слух, нито глас, — но имаше една песен, която Кейли харесваше, и сега Мора й я запя, докато нежно повдигаше и спускаше колене, сякаш натискаше педали на невидим орган. Съпругът й слушаше песента непрекъснато и Мора беше научила текста едва ли не чрез осмоза. Кей я беше чула веднъж как си я пее под нос и бе поискала Мора да я научи. „Ау, това е неприлично!“ — възкликна после. Песента беше от плоча на някаква смахната ирландска група. Ето откога Мора беше в затвора — мъжът й имаше огромна колекция грамофонни плочи. Но сега той нямаше значение. Г-н Дънбартън беше приспан завинаги сутринта на 7 януари 1984 г. Тя уби първо него: заби ножа в гърдите му, а той се бе надигнал и очите му бяха попитали: Защо?