Първият суицан, когото керванът срещна, чорлав, обут в кожени панталони човечец, яздеше опитомен, с отрязани крила андрон и направляваше с виртуозност дългата четири метра мравка. Беше любезен и осведоми Ахмаз къде може да се намери добро място за пренощуване. След като известно време се пазари с него на мъркащия си диалект, метна се на андрона заедно с торбичка хаш и в галоп навлезе в гората.
Керванът отново пое на път. Скоро след това стигна до северния бряг на езерото, до едно разположено пред град Цюри село. Ахмаз беше изпратил напред Махомет като квартирмайстор. Той ги очакваше пред двуетажна странноприемница на име «Фадехекс». След като Мат се спусна от наетия фреккойшер, помогна на Аруула да слезе, огледа странноприемницата и доби впечатлението, че се намира пред кръчма от някакъв уестърн: пред дървената къща имаше греди за връзване на ездитните животни. После по три стъпала се изкачи на верандата и през люлееща се врата влезе в салона.
По пода бяха разпръснати стърготини и навсякъде наоколо имаше месингови плювалници. Суицаните — Мат знаеше това още от «Астерикс при швейцарците» — наистина бяха народ от чистофайници. На дълъг тезгях и на няколко грубо сковани маси безделничеха яки, в мнозинството си мълчаливи фигури, които поради чорлавите гриви и дългите си бради почти не можеха да се различат една от друга. Носеха пъстри ризи, кожени панталони в размер три четвърти и ботуши и подпираха големи каменни кани. Напитката в тях очевидно ги караше да изпадат в депресия, защото на всеки пет минути измърморваха по едно «Пу дяулити!» и «Бог да го убий!».
Стопанката, малко, гърдесто кюфте на име Френи, повика при себе си един дългуч с изпъкнала адамова ябълка, който се наричаше Тубел и за когото Мат предположи, че е слугата. Той показа на гостите стаите им.
Докато Махомет се осведоми за лечител и бързо изчезна, за да го доведе да се погрижи за ранените му спътници, те отидоха горе, за да си отдъхнат. Останалите хора на Ахмаз заведоха фреккойшерите в кошарата, сложиха им зелен фураж и поставиха стражи, които да държат под око ценния товар.
Мат и Аруула се отправиха към стаите си. Едва свалила оръжията си, Аруула отпусна глава на възглавницата и заспа.
Мат дори успя да се изхлузи от дрехите си. Легна до Аруула и погледна за малко към тавана, после и той потъна в съня си и се понесе над облаците с реактивния си самолет. Там бяха и другите. Чуваше гласовете им в слушалките: Ървин Честър, черен, мускулест и, въпреки сериозната ситуация, с ухилени устни; лудата глава Ханк Уилямс; красивата канадка Дженифър Йенсен; Дейв Макензи, астрофизикът. А зад самия Мат седеше професор д-р Джейкъб Смайт. Мелачката за нерви. Мъжът, който особено много държеше, когато се обръщат към него, да не забравят да споменават титлата му.
Смайт се побърка и се хвърли в бърлогата на едно чудовище. Също и Честър беше мъртъв, загина на една арена в Рим. Мат знаеше за неговия щурман че е потеглил на север. Самолетът на Йенсен и Маккензи, изглежда, не е паднал в този район. Може би е успял да се добере до базата в Берлин. С надеждата, че и Уилямс ще се стреми натам като място за среща, след безуспешно търсене Мат се отправи към същата цел…
Когато на сутринта се събуди, все още се чувстваше изтощен като след дълго боледуване. Едва солидната закуска възвърна отново силите му. Когато излезе навън с Аруула, Махомет и хората му вече бяха натоварили фреккойшерите. Бяха готови да потеглят.
Придружаван от Тубел, Ахмаз напусна странноприемницата и щом видя двамата, махна им с ръка да отидат при него. Слугата мъкнеше една торба на търговеца и хвърли любопитен поглед към колана на Мат, в който беше пъхната «Брюната», която намери в степта. Изражението на лицето на Тубел показваше недвусмислено, че не за пръв път вижда такива оръжия. Изглежда, не се учуди да го види на колана на Мат. Така че Мат го дръпна настрана и се осведоми дали Тубел знае нещо за хора, които носят такива смъртоносни неща.
— Братята от ордена — измънка неясно Тубел и посочи на запад, по протежение на езерото. — Живеят в храм и се наричат бролиани.
— Бролиани ли? Как изглеждат? — попита Мат слисано на езика на странстващите народи, който междувременно владееше достатъчно добре, за да може да се разбере с хората. Макар че всеки регион си имаше свой собствен диалект, езикът на номадите, изглежда, беше универсално свързващо звено, което всеки разбираше.