Най-ожесточената битка за нашия храм започна, когато Гнепф Нюсли III, най-могъщият господар от Сивите кардинали, обяви паролата: «Долу Спящият крал! Няма никакъв крал с това име и неговите мръсни братя от ордена не могат да ни заповядват.»
Той насъска достойните рибари по Цюрихското езеро срещу нас, въоръжи ги с дълги, железни ножове и дебели боздугани и ги накара да тръгнат срещу нас с обещанието, че ще ги възнагради богато, ако успеят да прогонят Мьоцли от свещената им земя. Но при храма на Спящия крал се сдобиха единствено с разкървавени носове, изпотрошени крака и големи дупки в главите. Тогава сред тях се надигна голям вой и жалби и те нарекоха Сивите кардинали племе на лъжци и се заклеха никога повече да не вдигат ръка срещу братството на бролианите.
Това така разядоса Сивите кардинали, че благодарение на богатството си довлякоха в страната от далечна Франца една орда, която се нарича «гули» и е известна с това, че напълно безхарактерно плячкосва за всеки, който й обещае тлъст кокал. Занапред почти не минаваше и седмица, през която да не ни се наложи да се браним от коварните им нападения, а патроните ни така намаляха, че се решихме сами да леем куршумите.
Във връзка с това изпратихме облечени в брони хора, петдесет на брой, до Цюри, където пред Златната гробница на Сивите кардинали смазаха една мръсна орда на гулите, а на онези, които си отвореха мръсната уста, напълваха я с олово. Този подвиг на братята от нашия орден донесе много похвали от устата на баща ми, първосвещеника Гопфрид, който за съжаление, тъй като го мъчи подагра, в това време обилно се поти в леглото, така че аз, неговият син Бруно Шести, кръстен на името на нашите мъдри предци, докладвам пред Спящия крал.
Откакто разбрахме, че дългоухите джуджета разбират единствено грубия език на разбитите носове, възприехме нова тактика. Занапред лозунгът ни трябва да гласи: «Да покажем зъбите си.» Покажете на сганта, където и да се събира, че гвардията на Спящия крал не се страхува нито от хора, нито от зверове.
Мат не знаеше какво точно е очаквал.
Е, добре, в противоположност на другите обиталища от старото време, които видя на брега на езерото, вилата беше в първокласно състояние. Сега знаеше и причината за това: тя се поддържаше в ред от дисциплинирана секта, която се опираше на древни ритуали и обичаи.
Някога — ако казаното от Ахмаз беше вярно, преди повече от шестнайсет поколения — последователите на тази секта избрали тази сграда за своя главна квартира. Стоманените врати им дали основание да предполагат, че в дълбоките подземия се намира нещо, което по времето на строителството на вилите на по-богатите кръгове от обществото се среща под път и над път: «противоатомен» бункер.
Не беше се излъгал. Онова, което успя да види в първото помещение, в което проникнаха, му подсказа достатъчно: пред него бяха наредени чак до тавана херметизирани в пластмаса кутии и сандъци. Според надписите съдържаха суха храна от всякакъв вид.
— Какво е това? — попита Аруула.
— Храна — обясни Мат.
Аруула въздъхна смаяно. Никога не беше виждала толкова много храна накуп. В областта, от която идваше, от поколения наред бяха търпели оскъдица и най-вкусното, което въртяха на шиш на огъня, беше месото на мутиралите морски кончета.
В съседното помещение Мат се натъкна на няколко цистерни. Бяха големи колкото железопътни вагони и посредством дебели кабели бяха свързани с някакви уреди. Навсякъде жужеше и бръмчеше. Температурата беше около 21 градуса. Зад всяка врата, която отваряше, осветлението се включваше автоматично. Беше смаян. Къде ли се намираше генераторът? Как така още функционираше? Какво разбираха обитателите на вилата от техника от XXI век? Как бяха стигнали до знанията, които бяха необходими за обслужването на всички тези съоръжения?
Отговора на този въпрос получи в следващото помещение, чиято дясна стена беше заета от един пълен и един празен оръжеен шкаф. По рафтовете до него се трупаха десетки сандъци с муниции за пушки и леки оръжия. В средата на помещението стърчеше огромният метален кожух на автономното електрозахранване, на чиято лицева страна, захваната за пет тънки метални грайфера, светеше голям трилитиев кристал. Енергиен източник, който е успял да издържи повече от пет века.
Мат се почеса по главата. Това беше просто непонятно. Погледът му се местеше по оборудването. Метално писалище, леко издраскано. Върху него — плосък екран последно поколение, без клавиатура. Трябва да е от онези страхотно скъпи гласови компютри, които по негово време се използваха само по етажите на най-големите шефове.