– Но то ще е пълно с хора по това време на деня – отвръща нервно Айралийн.
– Така е – съгласява се Бекли.
– Не искам всички да ме зяпат – измърморва тя под нос.
– Защо ще те зяпат? Айралийн, защо не ми кажеш какво пишеше във вестника?
– Не помниш ли? – пита го тя притеснено.
– Как да помня нещо, което не се е случило? – отвръща Партридж. – Бекли, защо не ми разкажеш? – Поемат по каменната пътека към училищните сгради, от чийто подземен етаж се излиза на еднорелсовия път. Бекли отваря широката врата.
– Двамата с Айралий сте се запознали по време на танци и сте се влюбили. Ти си започнал да се перчиш пред нея, станала е злополука и си изпаднал в кома. А тя през цялото време е била до теб. С безкрайна преданост. Говори се, че сте тайно сгодени.
– Какво? Значи, изобщо не съм бягал?
– Не.
– Не съм рискувал живота си, не съм намерил майка си, не съм гледал, докато брат ми умира, нито пък...
– Тихо! – изсъсква Айралийн. Училищната сграда е празна, тъй като е събота. Притихналите коридори отекват от стъпките им и от приглушения глас на Айралийн. – Баща ти ми разказа за онова момиче, което те е накарало да избягаш, за да докажеш любовта си към нея.
– За Лайда ли става дума? – Явно баща му я бе нарочил за изкупителна жертва.
– Да. – Айралийн се дразни дори от споменаването на името ù. Разкопчава чантичката си и изважда кърпичка, с която покрива носа си.
– Това ли е тайната история, която ти е пробутал баща ми?
Тя не отговаря.
– Е, в това няма нищо вярно.
– После, разбира се, си съжалил – отвръща Айралийн. – Навън си бил нещастен и съсипан, едва не са те убили заради нея! – Тя поглежда бегло към отливката на пръста му. – Но баща ти се е смилил над теб. Много хора са рискували живота си, за да те спасят!
Партридж не може да прецени дали Айралийн е убедена в нещата, които говори.
– Айралийн, не е възможно да си повярвала на всичко това.
– Прояви поне малко благодарност – изрича Бекли с обвинителна нотка в гласа. – Братовчед ми е в Специалните сили заради този инцидент.
– Инцидент ли?
– Секретната операция по твоето спасяване и издирването на горките нещастници, които живеят в ужасни условия – обяснява Айралийн. – Специалните сили бяха свикани незабавно, за да помогнат на тези изгубени души.
Поемат надолу по стълбите.
– Специалните сили бяха изпратени да ме заловят. А знаехте ли, че по нареждане на баща ми навън бяха изпратени паяци роботи, които взривяваха горките изгубени души, докато се предам?
Айралийн спира на стълбищната площадка.
– Стига, Партридж. – Тя стиска ръката му и додава: – Не говори такива неща. – Изглежда искрена. В погледа ù се долавя молба.
– Айралийн, защо си толкова разстроена? Защото знаеш, че казвам истината, или защото смяташ, че трябва да се примиря с лъжата? Само че коя лъжа, Айралийн? Коя от всичките?
Айралийн не отговаря.
– Не смей никога повече да говориш така за Лайда – предупреждава я Партридж.
Айралийн незабавно отдръпва ръката си. Стълбите се огласят от грохота на пристигащото влакче. Тримата ускоряват крачка, излизайки на релсите в мига, в който то спира.
Тя притиска кърпичката още по-плътно към носа си.
– Не мога да понасям миризмата на това място. Ами ти, Бекли?
– Каква миризма? – пита Партридж.
Тя поглежда към него, наклонила глава на една страна.
– Не я ли усещаш?
Вратите се отварят с плъзгане.
– Нищо не усещам.
Влизат. Вагонът е пълен с хора, които бъбрят оживено. Ала щом ги виждат, зяпват от изненада и разговорите секват. Една майка и двете ù деца скачат от местата си, предлагайки им да седнат.
– Няма нужда – казва Партридж.
– Но моля ви! Заповядайте! За мен е чест! – настоява тя. Партридж се бои, че жената ще изпадне в паника, ако ù откаже. Така че тримата сядат; Партридж заема мястото в средата. Влакчето потегля рязко, след което продължава плавно напред.
– Партридж, това е миризмата на хора – прошепва му Айралийн. – Мирише на тленна плът. На смърт.
Партридж си спомня вонята на пепел и смърт, носена от вятъра. На кръв. Ръждивият мирис на кръв, след като майка му и брат му бяха убити. Ето как мирише смъртта.
Хората наоколо се усмихват и кимат, както на него, така и на Айралийн. Въпреки че кърпичката скрива част от лицето ù, Партридж забелязва, че тя също им се усмихва.
– Ние сме двойка – казва тя. – Стояла съм неотлъчно до теб, докато си бил в кома, а когато си дошъл в съзнание, си изрекъл първо моето име.
– Айралийн.
Тя поклаща глава. В очите ù напират сълзи, но въпреки това успява да се усмихне.