– Слушайте – прекъсва го Ел Капитан, – мразете ме колкото щете, но тук има войник, който се нуждае от помощ. – Хейстингс.
– На умиращия няма да откажат гостоприемство – отвръща Фандра. – Винаги са приемали умиращите. Мен също ме приеха.
Тези думи изпълват Преша с надежда. Оцелелите, живеещи тук, са не само бегълци от безчинствата на ОСР. Сред тях има и хора, които са били тук по време на Детонациите. Може би съществуват и други такива общности и баща ù да се намира в някоя от тях.
В този миг се разнася бръмчене. Портите се отварят. Появяват се няколко измършавели до неузнавамост оцелели с импровизирана носилка – най-обикновен чаршаф, завързан за два метални пръта.
– Трябва да разбера какво е станало с брат ми – казва Фандра, поглеждайки ту Брадуел, ту Преша. – За последен път го видях по време на кърваво сражение. Успя ли да се върне в града?
– Да. Той е добре – уверява я Брадуел.
– Знаех си, че е успял. Знаех си.
Оцелелите обединяват усилия, за да преместят Хейстингс на носилката. Жизнерадостната музика все още гърми от високоговорителите, за да държи пясъчните създания настрана. Въпреки това оцелелите си отварят очите на четири и само от време на време поглеждат крадешком Брадуел с нескрито страхопочитание. Пред тях стои истински пророк.
– Почакайте – изрича немощно Хейстингс. – Ще имате нужда от указания.
– Които не можеш да ни дадеш заради поведенческото си кодиране – добавя Брадуел. – Какво ще правим сега, по дяволите?
Хейстингс поклаща глава.
– Не – изрича той.
– Оставете го долу за малко – казва Ел Капитан. – Оцелелите спускат носилката на земята.
– Не какво? – пита Брадуел.
– Беше прав да не ми вярваш. Причината да не ви дам информацията не беше поведенческото кодиране. Разполагам с достатъчно сили да го преодолея.
– Тогава защо не ни каза? – пита Ел Капитан.
– Ако го бях направил, вече нямаше да имате нужда от мен. Не исках да стана излишен.
– Кажи ни сега – обажда се Преша.
– Финън – изрича той. – Искам да кажа на Финън. Той ще разбере информацията, с която разполагам.
Брадуел развързва кутията, която носи пристегната на гърба си. Лампичките на Финън светват.
– Трийсет и осем градуса, петдесет и три минути и двайсет и три секунди на север, седемдесет и седем градуса, нула минути и трийсет и две секунди на запад – изрича Хейстингс.
Финън приема данните с тихо бръмчене, а когато е готов лампичките му примигват в зелено.
– Почакай, кажи ни с какво е различен този летателен апарат? Защо не е строго охраняван като другите? – пита Преша.
– Знам само какво се говори – отвръща Хейстингс. – Чувал съм, че има сантиментална стойност за Уилъкс. Но не знам защо. А не е охраняван, понеже Уилъкс не вярва, че някой нещастник ще може да се добере дотам жив.
– О! – възкликва Преша.
– Съжалявам – казва Хейстингс. – Искаше да знаеш истината.
Оцелелите вдигат отново носилката и се отправят към увеселителния парк.
– Ще се грижите ли добре за него? – обръща се Ел Капитан към Фандра.
– Имаме лекарства, както и специалист по спешна медицина, който е бил тук с децата си в деня на Детонациите. Разбира си от работата. – Оградата се затваря след носилката със същото жужене.
Преша се опитва да си спомни напътствията на дядо ù за ампутацията – под какъв ъгъл трябва да се реже, как да се предпази раната от острите стружки от костта, какви са най-добрите начини за превързване, а също и за използването на мехлеми, за да не залепне превръзката за раната, за еластичността на вълнените чорапи и за значението на равномерния натиск.
– Кажи му да притисне добре артериите. Всяка капка кръв може да се окаже фатална. Ако се отворят, ще умре. – Дядо ù бе изгубил един пациент по този начин. Младо момиче с премазан крак, което се гърчеше на масата, разхлабвайки турникета. Той се опита да го пристегне отново, но непрестанните конвулсии на момичето и хлъзгавата кръв му попречиха.
– Ще му кажа – обещава Фандра, а после прошепва на Преша: – Страшно се радвам, че ви виждам заедно. Намерила си човек, който те обича, колкото и ти него.
– Какво? – смайва се Преша. – За кого говориш?
– За теб и Брадуел – прошепва Фандра, изненадана, че приятелката ù не знае.
Преша поклаща глава.
– Но ние нямаме връзка.
– Забелязах как те гледа – усмихва се Фандра.
– Скоро ще се стъмни – прекъсва ги Брадуел. – Наблизо има ли безопасно място, където можем да пренощуваме?
Фандра посочва в далечината.
– Под железопътната линия има каменен подлез. Там е достатъчно безопасно, ако се редувате да стоите на пост.