– Благодаря за помощта – казва Брадуел. – Ако не бяхте вие, досега да сме мъртви и заровени.
– Знаеш колко сме ти задължени, Брадуел – отвръща Фандра. – Тук има много хора, които дължат живота си на твоите уроци по История на сенките, на тайните сбирки и на самия теб. Всички ти благодарим!
– Няма защо – изрича трогнат Брадуел.
– Предполагам, че това, което ще правите, е наистина важно – казва Фандра.
– Или просто откачено – обажда се Ел Капитан.
– Вървете тогава – отвръща тя. – И не се отказвайте! – Отдръпва се от оградата.
Преша усеща, че Фандра вече ù липсва, а заедно с нея и детството ù, къщичката от одеяла, тясна като кучешка колибка, но свидна като истински дом.
– Пак ще се видим – казва Преша.
Фандра кимва и се отдалечава тичешком, изгубвайки се в лабиринта от сгради на увеселителния парк. В единия му край на фона на небето се очертава оголената конструкция на висока кула, от която висят овъглените останки на седалки. За миг Преша си представя какво е било там горе по време на Детонациите – лумналата ярка светлина, силата на ударната вълна и ако въпреки всичко си оцелял, да виждаш, увиснали във въздуха, ужас и разруха, накъдето и да се обърнеш. Тя поглежда Брадуел. Фандра смята, че двамата са заедно, че са открили взаимната любов – някой, когото да обичаш, и който те обича. Замаяна е, сякаш е във вихъра на въртлежка. Стомахът ù се свива. Брадуел с изпокъсаната си риза, изцапана с кръв; през дупките се вижда кожата му. С румено лице и тъмни мигли. Брадуел.
Тръгват на път, но тя не се сдържа и поглежда черната костелива снага на скоростното трасе, което се очертава на фона на смрачаващото се небе.
Преша
Светулки
След едночасово ходене откриват каменния подлез. Изглежда разбит, но достатъчно устойчив. Всички сядат, за да се подкрепят с осоленото месо, което Ел Капитан е донсеъл. Когато привършват, той предлага да поеме първата смяна. Изкачва се по насипа и сяда на релсите.
– Да се сгушим с гръб към вятъра – казва Брадуел.
Преша кимва. Двамата лягат и той се свива зад нея, обвил кръста ù с ръка. Сърцето ù се блъска в гърдите, а стомахът ù се свива от все същия непреодолим страх – но страх от какво? От загуба.
– Какво според теб имаше предвид Хейстингс, като каза, че летателният апарат има сантиментална стойност? – пита Преша.
– Уолронд смята, че Уилъкс е романтик. А романтиците са сантиментални, нали? – Дали и Брадуел дълбоко в себе си не е романтик? Нима това, че пази спомени за миналото, не е сантименталност?
– Знаеш ли към какво съм чувствителна? – казва Преша.
– Към какво?
– Към онова, което не помня и за което само съм чувала.
– Например?
– Светулките – отвръща тя. – Преди ги е имало. Ти помниш ли ги?
– Заради химикалите, с които пръскаха тревата, в дворовете на къщите нямаше светулки, но навътре в неокосените ливади човек можеше да ги види как привечер пропълзяват на открито и примигват с жълтеникави светлинки. Един път баща ми ме заведе извън града да ги видя. Светулките проблясваха с фенерчетата си, а ние ги гонехме, улавяхме и пускахме в стъклени буркани, след което пробивахме дупки в капачките. – Преша усеща топлия му дъх, галещ крайчеца на ухото ù. – Но аз смятах, че се интересуваш от Детонациите, а не от времето Преди.
– Спомних си това-онова.
– След Детонациите се появиха други видове насекоми.
– Какви?
– Бяха по-едри от светулките, подобни на излъчващи сияние сини пеперуди, които примигваха, а после изчезваха във въздуха. Бяха прекрасни. Когато напуснах дома на леля си и чичо си, навсякъде бе пълно с умиращи хора, но малцината, които все още можеха да се движат, се опитваха да уловят тези фосфоресциращи създания, които приличаха на малки пламъчета. За малко да ги последвам, подтикнат от спомена за баща си и неокосените ливади, но една жена ме сграбчи за ръката и ми каза: „Не тръгвай след тях. Тези хора са привлечени от смъртта.“ Тя крещеше подире им, ала никой не я послуша.
– Какво стана с хората, които се опитаха да ги уловят?
– Хората, които докоснаха дори за миг малките пламъчета, опитвайки се да ги занесат на умиращите си деца, не изкараха дълго. След няколко часа се разболяваха и за броени дни умираха от силната радиация – това беше скоротечна, мъчителна смърт.
Преша потръпва.
– Напоследък ме мъчи едно чувство.
– Какво е то?
– Едно усещане в стомаха. Мислех, че е страх, но всъщност може да е вина.
– За какво изпитваш вина?
– За това, че съм жива. – Опитва се да си представи припламващите пеперуди, които се стрелват във въздуха и изчезват, и хората, които се олюляват немощно подире им в желанието си да уловят късче красота. Тогава си спомня как майка ù се олюлява немощно в гората, отпускайки се на колене до тялото на умиращия си син. Преша отново усеща тежестта на пушката. Ушите ù звънтят и тя заплаква.