Партридж го хваща за лакътя и го отвежда настрани.
– Не ме разигравай, Арвин.
– Ей, боли ме ! – протестира Арвин. – Знаеш, че не всички са минали през такова кодиране. Би ли ме пуснал?
Партридж пуска лакътя на Арвин.
– Ти какво кодиране имаш? Мозъчно...?
– Поведенческо. Аз ръководех собственото си кодиране. Нямаш представа каква невероятна власт и възможности имах.
– Арвин, аз съм само пионка. Кажи ми, защо са тези похвали? Какво откритие си направил?
– Нямам право да ти кажа.
Партридж снишава глас.
– За лекарството ли става дума?
Арвин забива поглед в земята и едва забележимо поклаща глава. Не? Не е лекарството?
– Какво тогава?
– Не мога да ти кажа! – изрича Арвин раздразнен.
– Не се сърди, Уийд. Много разчитам на теб.
– Е, информацията ти е вярна. Аз отговарям за следващата фаза – отвръща той с внезапна самонадеяност.
– Арвин, какво ще стане с мен?
Арвин оправя вратовръзката си.
– Как се развива кутрето ти?
– Добре. Недей да сменяш темата.
– Не е за вярване на какво сме способни в днешно време. Можем да накараме едно кутре да порасне отново. Някога допускал ли си, че това ще бъде възможно?
– Никога не съм допускал, че ще имам нужда от ново кутре. – Към тях се приближава сервитьорка с поднос. – Не, благодаря – казва ù Партридж, а щом жената отминава, прошепва: – Не отбягвай въпроса, Уийд. Искам да знам какво ще стане със спомените ми.
– Паметта е сложно нещо. Тя не е безгранична. По-скоро прилича на мрежа. А умът е като океан. Не можем да пресеем всичко.
– Какво означава това?
– Има неща, които помниш съзнателно, но и такива, които са се утаили на дъното на този океан. Твоето подсъзнание. Така че нямаме достъп до онова, което е дълбоко заровено. Ще се опитаме да повредим каналите, но това е всичко. Скоро след това заради ограничения достъп до тях, спомените се запечатват завинаги.
– Но аз няма защо да се притеснявам. Нали, Арвин? Все пак ти ръководиш нещата. И ще се погрижиш за всичко.
Арвин намига отново – същото невротично, едва забележимо намигане, с което даваше знак на Партридж по време на пречистването. Арвин е на негова страна; Партридж е почти сигурен в това!
– Партридж, малкият ти пръст ще порасне отново. А това е невероятно. Трябва да се благодариш на науката.
– Да, може би си прав.
– Бъди благодарен за това – изрича Уийд почти като команда.
– Благодарен съм. Много, много съм благодарен, че пръстът ми ще порасне отново. Доволен ли си сега?
– Базисната част на пръста все още съществува. Затова можем да го възстановим. – Дали Арвин не се опитва да му каже, че паметта му също може да бъде възстановена, защото базисната ù част е вкопана дълбоко в съзнанието му?
– Навън е тъмно – казва Арвин.
Партридж вдига поглед към терасата на покрива.
– Късно е.
– Занапред ще става все по-тъмно – добавя Арвин.
По тялото на Партридж полазват ледени тръпки. Това е предупреждение. Арвин Уийд знае много повече.
Уийд поглежда към ваза с цветя. Докосва едно цвете.
– Не е лекарството – прошепва той. – По-лошо е, Партридж. – Кое може да е по-лошо? Арвин му показва пръста си, по който е полепнал цветен прашец. – Приятно е на допир – отбелязва той. – Истински цветя. Чудя се откъде са ги взели.
Партридж иска да му зададе още въпроси – толкова са много, че не знае откъде да започне. Но тогава се появява Айралий. Тя го хваща за ръка.
– Ето, че ме намери – казва той.
Тя допира устни до ухото му и прошепва:
– Донесоха тортата – казва, сякаш споделя интимна тайна.
– Благодаря за информацията – отвръща Партридж, след което я представя на Арвин.
– С Арвин се познаваме – казва Айралийн. – Радвам се да те видя.
Арвин стиска непохватно ръката ù, разтърсвайки я прекалено силно, след което забива поглед в земята. Винаги е бил нервен в присъствието на момичета. Добре е, че някои неща не се променят.
– Откъде се познавате?
– От уроците – обяснява Айралийн. – Взимах частни уроци в академията. Да понатрупам знания. Срамота е, да не мога да водя интелигентен разговор с теб. Не мислиш ли?
– Засичали сме се няколко пъти по коридорите на академията – казва Арвин, – когато се отбивах на гости на приятели.
– Кой ти даваше уроци? – пита Партридж. – Кой от преподавателите?
– Неколцина от тях. Беше толкова скучно, че едва издържах.
– Гласингс? Уелч? Холенбек? Кой?
Тя свива рамене.
– Какво значение има?
– Трябва да вървя – обажда се Арвин.
– Не искаш ли торта? – пита тя. – Лимонова е!