– Благодаря, но вече преядох – отказва Арвин, – пък и трябва да тръгвам.
– О – нацупва се Айралийн. – Жалко.
Арвин се усмихва, но, изглежда, няма какво повече да добави. Понечва да тръгне, но спира и казва:
– Ще се видим утре, Партридж.
– Утре ли?
– Баща ти е велик мъж, но е известен с липсата на търпение. Процедурата е насрочена за утре.
– Но... как? Прекалено скоро е.
– Няма как. Можеш да се подготвиш. Мислено.
Мислено – казва си Партридж. Как да се подготвиш психически за загубата на мислите си?
Арвин се замисля за момент. Иска да добави нещо, ала очевидно присъствието на Айралийн го спира. Така че, вместо да го каже направо, се опитва да намери друг начин.
– Какво има? – пита Айралийн.
– Нищо – отвръща Арвин. – Просто се радвам, че Партридж се върна. Това е всичко. – После се обръща към Партридж: – Радвам се, че се върна. Вече си тук.
– Какво имаш предвид? – недоумява Айралийн и смушква Партридж с лакът.
– Върнах се? Тук? Ха-ха! – отвръща той. – Та аз никога не съм заминавал.
Лайда
Каменни пирамиди
Посред нощ Лайда плъзва ръка под студената възглавница. Напипва музикалната кутийка, която крие до измазаната с хоросан стена. Притегля я към себе си. Обикновено я отваря – само за миг – колкото да чуе няколко ноти, като че ли мелодията вътре ще се задуши. Но този път не го прави. Става и пъхва босите си крака в студените обувки. Не ги завързва. Нито се облича. Само намята палтото върху нощницата, която майките ù дадоха. Фридъл издава механично цвърчене. Иска да дойде с нея? Пуска го да кацне на рамото ù, близо до шията, където преди време се спускаше дългата ù коса. После минава на пръсти покрай заспалите майки и децата им. Тъй като е зима, издават неспокойни хрипливи звуци.
Сега живеят в стария склад под някогашна фабрика за производство на бонбони, за които са използвали животински органи. Почти цяло десетилетие по-късно във въздухът все още се долавя сладникава миризма… на смърт. От тежкия дъх прилошава. Цял ден Майка Хестра ù разказва за бременността – за гаденето и замайването, което ще я мъчи още известно време, докато коремът ù нарасне, за напрежението в гърдите – което вече усеща – и нуждата от повече храна. Лайда я попита за родилните мъки и за самото раждане, но тя отвърна, че е рано да говорят за това.
– Ще караме едно по едно – каза ù тя.
Лайда се измъчва от мисли за бъдещето. Бебетата, родени от оцелели, също страдат от деформации. Родителите са засегнати до такава степен от Детонациите, че е променен дори генетичният им код. Околната среда също е замърсена. Земята, въздухът и водата са просмукани с радиация. Тя се разпространява с пепелта и прониква в дробовете. Лайда е учила за това в Купола. Дали и нейното дете ще бъде засегнато? Понякога сънува, че ражда същество, покрито с козина, с уродливи черти и зъби, с късове стъкло, лъщящи на гърдите.
Партридж не се измъчва от подобни мисли. Той не знае нищо. А Лайда се чувства по-смотана от всякога. Не го е виждала цял месец. Понякога си представя лицето му, но образът се размива в съзнанието ù.
Докато държи кутията, Лайда напуска склада и навлиза в просторната фабрика. Свети мъждива лампа. Минава край остарелите поточни линии, машини, открити тръби. Както обикновено, майките са взели всичко ценно – различните механизми, вериги, гумени дръжки, лостове. Мястото е пусто. Лайда знае, че в най-скоро време Майка Хестра ще съобщи за състоянието ù на предводителката и се тревожи какво ще отсъди тя. Нашата добра майка ù вдъхва ужас.
Притиснала кутията към гърдите си, Лайда прекосява помещението с бързи крачки. В другия му край няма врата, а само зеещ правоъгълен отвор. Тя пристъпва навън в студената нощ. Фридъл изцвърчава, вероятно доволен, че е на открито.
Въпреки че се чувства самотна, не иска за нищо на света Партридж да научи. Нищо не бива да го разсейва от мисията му. А сега тя ù се струва още по-лична. Замисля се за онези момичета като Уилда, които не са родени, а са пречистени. Ами ако собственото ù дете се окаже белязано, дали ще позволи да го пречистят? Иска ù се да мисли, че няма да го допусне, че ще се гордее с детето си, както и да изглежда то. Ами ако детето само да пожелае да бъде Чисто; това е естествено. В случай че другите успеят да спрат ускорената клетъчна дегенерация, детето ще стане Чисто.
Не ù се иска Партридж да разбере и по друга причина – предпочита той да се върне от любов, а не по задължение. Ненавижда се за тези мисли. Той няма да се върне. Трябва да си го напомня непрекъснато. Не заслужава да знае. Тази съдба е само нейна. Защото него го няма. Налага се да разчита само на себе си.