Земята е покрита с бетон и вледенена пръст. Лайда свива зад ъгъла на фабриката и пред очите ù се открива гробището. То е малко, изградено е с подръчни средства и е обградено с метални колове, на които е опъната бодлива тел. Коловете са забити на голяма дълбочина, за да попречат на пясъчните създания да проникнат вътре.
Лайда повдига резето на портата и го спуска отново след себе си. Над всеки гроб вместо надгробни плочи се издигат белезникави пирамиди, подредени в спретнати купчини. Два от гробовете са пресни – в единия има самотна майка, а в другия майка с дете. Приживе майката и детето спяха на легло номер девет. Лайда спира пред тяхната пирамида. Камъните са толкова бели, сякаш светят в тъмното. Тя слага ръка на върха на пирамидата. За миг ù се струва, че всеки човек на този свят е заменим. Майката и детето вече ги няма. На тяхно място ще бъде Лайда с нейното дете. Един ден те също ще си отидат – погребани под купчина камъни или изоставени в гората като Седж и майката на Партридж. Тела. Това ли е всичко, което имат? Не гори ли в нея пламъкът на душата, в бебето също? Не носи ли в себе си две души?
Металната кутия.
Отива до другия край на гробището и взима лопата с груба дървена дръжка. Коленичи, оставя кутията отстрани, хваща лопатата с две ръце и я забива с все сила в замръзналата пръст. Отваря се лека пролука. Лайда удря студената земя отново и отново. Пъхва края на лопатата в процепа и откъртва буца пръст, а после още и още.
Накрая успява да изкопае малка дупка и слага музикалната кутия в нея. Фридъл разтваря крилца в очакване; винаги е харесвал мелодията ù. С премръзналите си пръсти навива ключето. Спомня си топлината, която я обгръщаше, сгушена до Партридж. Точно в този миг се нуждае от него. По страните ù потичат сълзи. Отваря кутията за последен път. Мелодията започва. Фридъл литва във въздуха. Лайда оставя музиката да се носи в студената нощ. Механизмът се върти все по-бавно и по-бавно и накрая спира.
Лайда понечва да пъхне кутията в дупката, но спира. Навива я още веднъж, без да отваря капака. Един ден, ако някой намери кутията, тя ще му посвири. Нали затова е направена. Дотогава може би ще е ръждясала, но нищо не се знае.
Фридъл кацва до Лайда. Дали не се опитва да погребе и Партридж? Не. Това е невъзможно. Той живее в нея. Винаги ще носи в себе си частица от него.
Погреба музикалната кутия, защото вече не се надяваше, че той ще се върне. Ще трябва да свикне с мисълта, че ще се грижи сама за себе си и за детето. И ще успее.
Лайда слага кутията в дупката, покрива я с пръст и отъпква земята с помощта на лопатата.
Партридж
Седем прости истини
– Трябва да те изпратя до вратата – казва Партридж. – Ако ще спазваме традициите.
– И да ме целунеш под фенера на верандата – добавя Айралийн. Стоят в коридора пред стаята на Партридж. Айралийн държи ключа, вперила поглед в него с очакване.
Той е пъхнал ръце в джобовете с ясното послание, че няма да предприеме нищо.
– Чудя се за какво е служела тази стая. Ти знаеш ли?
Тя пъха ключа в ключалката и отвръща:
– Ако не ти харесва, ще я сменя. – Отваря вратата, но преди Партридж да влезе, добавя: – Виж, това се отнася и за мен. Аз също мога да се променя. Мога да бъда човекът, който ти искаш.
– Айралийн – въздъхва Партридж.
– Благодаря ти – казва тя, вперила поглед в ръцете си, – че се съгласи с всичко това. И се престори пред хората, че наистина искаш да се ожениш за мен. Благодаря ти. Партридж. Знам, че тази вечер не означава много за теб, но за мен... – Тя вдига поглед към него и се усмихва плахо.
– А ти къде ще спиш, Айралийн?
– На долния етаж, глупчо – отвръща тя.
– Айралийн – казва той, – етажът долу е мираж. Там няма нищо. Кажи ми къде отиваш?
– Знаеш къде – отвръща тя. – Не ме карай да го изричам. – Разсмива се, сякаш всичко е на шега.
– Но това не е добре за теб – казва Партридж.
– Консервиране – отвръща Айралийн. – Няма нищо по-добро за дълголетието.
– Можеш ли да сънуваш в онези капсули. Не можеш. Дейността на мозъка ти е твърде забавена, както и на останалите клетки. Така че там не можеш да сънуваш.
– Да не би да ме каниш? – пита Айралийн. – Това ще им хареса, дори да решиш да се възползваш.
– Не бих се възползвал.
– Ако мислиш, че не бива да спя в капсулата – казва Айралийн, – покани ме да прекарам нощта с теб.
Той не знае какво да каже.
– Няма нищо, Партридж. Свикнала съм с хибернацията. Ние сме късметлии! – Той се сеща за госпожа Холенбек в кухнята. Какви късметлии сме. Щом Айралийн е късметлийка, кой тогава не е?