– Какво стана с нас?
– Нищо – отвръща тихо той. – Просто си сънувала кошмар.
Тя се хвърля на врата му.
– Бяхме толкова малки. Щом се смалихме, те забравиха за нас. Опитах се да извикам, да потърся помощ, но нямаше къде да отида. Бяхме малки, Партридж, като кукли в пластмасови кутии.
– Просто си сънувала. Тихо – успокоява я той, галейки я по косата. – Всичко е наред. Хайде, опитай се пак да заспиш.
– Наистина ли?
– Било е само сън. Няма нищо страшно. Всичко ще бъде наред. – Опитва се да повярва на собствените си думи. – Обещавам.
– Моля те, прегърни ме – казва тя.
Той ляга до нея и тя сгушва глава на гърдите му, пъхнала ръка между копчетата на ризата му.
– Искам да запомниш – казва тя – колко добър си бил с мен. Утре, след операцията, ще ти разкажа колко мило си се държал.
– Виж, стаята ми харесва – казва той. – Утре, когато ми напомняш за този момент, погрижи се да е същата. Тук се чувствам, сякаш съм у дома. Обещай ми. Това е стаята, в която искам да живея. Каквото и да кажа утре, гледай да се върнем тук. Обещаваш ли?
– Ще се погрижа. Обещавам. – Тя приглажда гънките на ризата му. Отпуснала е глава на гърдите му, сигурно долавя ударите на сърцето му. Двамата са будни и живи в сграда с хибернирани тела, с живи мъртъвци.
– Партридж, може ли пак да включа камерите? Чувствам се по-сигурно. Сякаш бдят над мен. Освен това искам да ни видят така. Може ли?
– Не ми е приятно, но засега може.
Тя се пресяга към масичката до леглото и натиска няколко бутона на глобуса. Капаците, скриващи камерите, се прибират с добре познатото му щракване. Отново е под наблюдение.
Преша
Слънцестоене
Преша се събужда. Под якето и двата вълнени пуловера усеща нечие топло тяло. Обръща се незабавно.
Това е Брадуел, дълбоко заспал; смаяна е от едрото му тялото, сякаш е открила мечок в леглото си – само дето това не е леглото ù. А подлез. Знае, че има приказки за мечоци, но не може да си спомни какво се случва. Брадуел диша равномерно. И двамата са облечени, преплели крака в съня си. Преди да заспят, се целуваха дълго, докато накрая устните ù изтръпнаха.
Птиците на гърба на Брадуел се размърдват. Нощ е, но Преша вижда лицето му на смътната лунна светлина – изражението му е така спокойно, че изглежда по-млад. Та той е млад, напомня си тя. В този миг изглежда толкова уязвим, че Преша си представя какъв щеше да бъде, ако всичко това не се бе случило – убийството на родителите му, загубата на Уолронд, Детонациите... Нима е можел да бъде с ранимо и нежно сърце? Но сигурно дълбоко в себе си е чувствителен и затова толкова късно се откриха. И той като нея се страхува да не бъде наранен.
Тя докосва инстинктивно двата мускала на кръста си. На сигурно място са.
Вече няма да може да заспи, а и сигурно е време да смени Ел Капитан на поста. Измъква се от прегръдката на Брадуел, премята пушката през рамо и взима ножа си.
Докато излиза от подлеза, до слуха ù достига песен – любовна песен за мъж, изгубил любимата си по време на Детонациите. Неведнъж е чувала тази песен.
Вода и пепел, от вода и пепел става камъкът най-здрав.
Вовеки тук ще чакам, докато сам превърна се на камък.
Сигурно е Ел Капитан. Тя опира гръб на склона на хълма и притихнала, се заслушва. Гласът му звучи тъжно, сякаш сърцето му е разбито. За първи път долавя такива чувства у него. Пита се дали не е влюбен, или може би е изгубил любим човек. Няма друго обяснение за силния копнеж, който струи от дрезгавия му глас.
Тъй като не иска да го смути, тя се връща в подлеза и после излиза отново, прокашляйки се високо.
Песента пресеква.
– Кап? – обажда се тя.
– Какво има? – отвръща той рязко.
Щом се изкачва на възвишението, Преша го заварва седнал насред разбитите релси, сложил пушката в скута си. Хелмут се е облегнал на гърба му и той се поклаща лекичко, сякаш приспива бебе – Хелмут или пушката? Но, изглежда, го прави несъзнателно. Финън клечи до наблизо, притихнал в сянка.
– Защо не влезеш да поспиш? Аз ще поема смяната.
– Къде е Брадуел?
– Спи.
– Наистина ли? – казва той, сякаш я обвинява в нещо. Дали знае, че са се целували?
– Да. Той ще поеме следващата смяна. Аз не можах да заспя.
– Виждам.
– А на теб какво ти е?
– Нищо. – Ел Капитан става. – Да ти оставя ли Финън или да го взема с мен?
– Остави го – отвръща Преша. – Ако наоколо е спокойно, ще мога да проуча някои факти.
– Досега беше сравнително спокойно. – Той поема надолу по хълма. – Пътуването ни едва е започнало, а вече сме с човек по-малко. Ще трябва да се стегнем. Всички.