Брадуел хвърля поглед към Преша. Иска ù се да вярва, че случилото се между тях е тайна, само че Ел Капитан е доста подозрителен. Дали не ги е видял да се целуват?
Ел Капитан нарушава мълчанието.
– Преша, това ми прилича на пулсиращите татуировки на гърдите на майка ти. Оцелелите в увеселителния парк са доказателство, че и на други места има такива общности, може би по цял свят. Като всяка от тях е в неведение за съществуването на останалите.
– Така е – отвръща Преша, замисляйки се за баща си.
– Възможно е – обажда се и Брадуел. – Но не бива да се надяваме прекалено много.
– Щом е възможно хората да са оцелели – започва Преша – значи е възможно някои от тези общности да процъфтяват.
– На теория да – съгласява се Ел Капитан.
Хелмут кимва замислен.
– Точно сега няма смисъл от теории. – В същия миг Брадуел замръзва на място. – Вижте, всички сме обсебени от една и съща мисъл, не е ли така?
Ел Капитан и Преша спират.
– И коя е тя? – пита Ел Капитан.
– Колкото и да се стараем да сме оптимисти, всички се страхуваме, че може да се провалим. Не е изключено да загинем по време на пътуването.
– Не можем да си позволим да мислим по този начин – казва Преша.
– Но не можем да си позволим и обратното – възразява Брадуел.
Тя свежда поглед към главата на куклата, чиито клепачи, почернели от пепелта, потрепват на вятъра. Да се влюбиш, е също толкова опасно, колкото и да бъдеш оптимист. Това ли искаше да каже той? Беше му признала, че се влюбва в него, а той ù бе отвърнал, че взаимно си помагат да се превърнат в хората, които трябва да бъдат. Дали сега не се отрича от думите си?
– Какво ще кажете да млъкнем и да продължим нататък – обажда се Ел Капитан. – Няма какво да му мислим, достатъчно е да вървим напред.
– Няма да му мислим – изрича Хелмут.
– Както кажеш – отвръща Брадуел.
Теренът да става хълмист, тук-там се виждат нискорасли борове и силуетите на оголени дървета. Следват извивките на шосето, чийто асфалт е превърнат от Детонациите в ситен чакъл. По някои късове още личи осовата линия.
Стигат до река. На горе по течението се вижда рухнал язовир. Язовирната стена е непокътната, макар и покрита с пукнатини и процепи, един които криволичи до издълбан в средата ù отвор, откъдето извира водата. Отдолу реката потича отново, бурна и пенлива и Преша си спомня как едва не се удави, спомня си ледения ужас, който бе изпитала, прикована на дъното.
Ел Капитан се изкачва на язовирната стена и, превил коляно, оглежда внимателно земята.
– Проходимо е – заключава той. – И в двете посоки има следи от животни.
Брадуел се обръща към Преша:
– Този път ще гледаме да останем сухи. – Долавя блясъка на тъмните му очи. Иска ù се отново да се гмурне във водата, а после полужива да лежи до него и да усеща близостта му.
– Добре би било.
Тя също се качва на язовирната стена. Оттам вижда срутени сгради, останки от пътища, няколко овъглени скелета на автомобили и един преобърнат автобус.
Брадуел се изкачва след нея, а Финън идва последен.
– Старата Америка – казва Брадуел.
– Още колко остава? – пита Ел Капитан.
– Остава? – изрича Хелмут.
След кратки изчисления Финън казва:
– Около триста и шейсет километра.
Брадуел спира.
– Триста и шейсет? Това трябва да е близо до окръг Колумбия. Финън, ще наложиш ли координатите върху карта от времето Преди?
Ел Капитан се приближава.
Финън показва участък от карта, на която се вижда къде се намират и къде отиват.
– Дай близък план на мястото, където отиваме – казва Брадуел.
Финън увеличава картата.
– Това окръг Колумбия ли е? – пита Преша.
Накрая изображението замръзва.
– Невъзможно! – казва Брадуел.
– Какво има? – пита Преша.
– Купол – изрича Брадуел. – Проклет да съм!
– Какъв купол? – пита Ел Капитан.
– Това е окръг Колумбия, нали? – казва Брадуел. – Не си ли ходил на образователни екскурзии, Кап?
– Веднъж ни заведоха в едно колониално село – отвръща той. – Наблюдавахме как хората правят свещи от восък.
– В окръг Колумбия има ли известен купол? – пита Преша.
– Не може да е оцелял – поклаща глава Брадуел.
– Кое не може да е оцеляло? – извисява глас Преша. – Кажи най-сетне!
– Капитолият.
– Какъв е този капитолий? – пита Преша.