– Какво стана с къщата на плажа? – пита Партридж.
– Обещах ти да те върна на това място.
– Наистина ли? Какво е то?
– Стара фермерска къща. Някъде в Небраска, струва ми се.
– Искал съм да се върна в Небраска? – учудва се Партридж. Не намира смисъл в това. – Сигурна ли си, че съм имал предвид точно тази стая? Дали не съм се пошегувал? Кога те накарах да ми обещаеш?
Тя скръства ръце на гърдите си, сякаш ù е студено.
– Какво значение има? – Изглежда напрегната. Приближава се към него, докосва ризата му и прокарва пръсти по вътрешната страна на яката. – Мисля, че трябва да останем насаме. – Оглежда четирите камери.
Той се отдръпва, но задържа ръката ù за миг.
– Не съм сигурен дали го искам.
– Имаш ли ми доверие? – пита го тя.
В този въпрос има скрит подтекст. В гласа ù се долавя нещо, което го кара да обмисли внимателно отговора си. Той се взира дълбоко в очите ù – ясни и наситено зелени. Айралийн не прилича на никое от момичетата, които познава. Не че е общувал кой знае колко с момичета – в това число и с майка си. И все пак тя не прилича на другите. Мила е, скромна, но и твърда като стомана. Способна е на много повече, отколкото показва, и все пак е сигурен, че има добро сърце.
– Да – отговаря той. – Вярвам ти.
Айралийн се заема отново с малкия глобус. Натиска клавишите като обезумяла. Стаята непрекъснато се променя. Светлините примигват. Накрая се оказват обратно във фермерската къща, но осветлението е по-приглушено, камерите издават глухо пращене, а глобусът сякаш пъхти.
– Претоварих системата. Нямаш много време. Това място говори ли ти нещо? – пита го тя.
– Не.
– Помисли добре.
– Дадено – казва той и оглежда помещението. – Колкото и да мисля... нищо. Стаята нищо не ми говори.
Тя въздъхва и казва:
– Трябва да намериш онова, което си скрил тук!
– Скрил съм нещо?
– Сигурна съм, че скри нещо, което да намериш след време. Защо иначе ще искаш да се върнеш тук?
– Няма логика в това.
Тя отмята кувертюрата на леглото, после коленичи и надниква отдолу.
– Мислиш ли, че ми е лесно? Почти цял живот чакам да се появи възможност и ти да се влюбиш в мен. Само че не мога да го направя, не и по този начин. – Вече разплакана, тя става, хвърля възглавниците от леглото и прокарва ръце по перваза.
Той се приближава към нея и слага ръце на раменете ù.
– Айралийн, успокой се. Нека да поговорим.
Тя преглъща и примигва, за да проясни очите си от сълзите.
– Последната вечер, преди да изтрият паметта ти... скри тук нещо, което да ти помогне да откриеш истината.
– Изтрили са паметта ми? – Партридж усеща, че му прилошава. – Но нали каза, че...
– Не, нямаше инцидент.
Партридж се замисля за целувката им. После отново оглежда стаята.
– Ние с теб бяхме ли...
Тя поклаща глава.
– Не, никога не си бил влюбен в мен.
Той потрива кожата на тила си; усеща пластмасовата отливка. После вдига ръка пред очите си.
– Тогава какво е станало с кутрето ми?
– Партридж – започва тя, – ако си искал да скриеш нещо тук, къде би го оставил?
– Нямало е как да знам, че трябва да търся нещо, нали така? – Чувства се объркан, но и ядосан. – Значи си ме лъгала през цялото време!
– Но сега ти казвам истината. Налага се да помислиш! Няма време!
Той се разхожда из стаята като замаян.
– Вече не знам кое е истина и кое... – Той поглежда Айралийн. – Какво имаше предвид като каза, че цял живот чакаш да се влюбя в теб?
Айралин обгръща с ръце колоната на леглото. Разплаква се.
Партридж отива при нея.
– Кажи ми какво става.
– За мен няма надежда – отвръща тя. – Но ти все още имаш шанс, Партридж. Имаш шанс да спреш всичко това.
– Какво да спра?
– Той ще те убие.
– Кой ще ме убие?
– Баща ти.
– Откъде ти хрумна? Та той дори започна да ме харесва...
Тя сграбчва Партридж за ризата.
– Ти можеш да го спреш – казва му тя. – Давам ти този шанс. Трябва да го приемеш.
– Айралийн...
Тя отстъпва назад. Обляга се на стената.
– Партридж, отказвам се от всичко заради теб.
– Но защо?
Поглежда го и се усмихва през сълзи.
– С теб – започва тя – се чувствах толкова щастлива, както никога досега. Винаги съм искала да разбера какво е усещането. Да бъдеш щастлив. И ти ми помогна да го изпитам.
– Айралийн. – Има толкова много неща, за които иска да я попита.
Тя плъзга гръб по стената и сяда на пода. Роклята ù се надипля около нея. После свива колене към гърдите си и закрива очи.
– Трябва да го намериш – изрича тя с приглушен и пресипнал глас. – Нямаш много време.