– Брадуел! Тук съм! – надава вик тя.
Куршумите свистят и отскачат от рухналия комин. Веждите му са посипани с пепел, лицето му е почерняло от прах. Залива я вълна от спокойствие. Но тогава той пада. Застигнат от куршум? Браудел все още стиска Финън и картите, ала едно пясъчно създание е впило нокти в глезена му.
Преша се втурва с все сили към него. Със свободния си крак Брадуел изритва яростно пясъчното създание и забива лакът в пръстта за по-добра опора.
Преша изважда нож и го забива между изпъкналите ребра – право в сърцето на пясъчното създание. Докато изтегля оръжието от тялото му, чува гърлен крясък и съскане.
Помага на Брадуел да стане. Останките от срутения комин се пръсват и порой от отломки се изсипва на земята.
Втурват се към дърветата в далечината– гора, която отвежда до реката и после до хамбар от блокове сгурия. Скоро спират да си поемат дъх.
– Ел Капитан и Хелмут – започва Преша. – Паяк. В прасеца му. Остават му няколко часа.
– Защо не е...
– Не е искал да ни тревожи.
– Къде е той? Къде е Уилда?
– Тръгнаха към медицинския пункт, край реката. – Реката. Преша никога не е стигала толкова далече. – Той каза, че знаеш пътя.
– Знам го – отвръща Брадуел. – Горе-долу.
– Дали ще успеят? – Бе излъгала, когато каза на Ел Капитан: „Пак ще се видим. Това не е краят.“ Излъгала бе не само него, но и себе си. Спомня си тъжното смирение в погледа му. Това, че години наред е носил брат си на раменете си, го е научило да приема живота си такъв, какъвто е – а сега и смъртта си. – Няма го вече – изрича тя с чувството, че част от нея си е отишла заедно с него. До този миг не е подозирала колко пуста и уязвима ще се почувства при мисълта, че може да го е изгубила. Слага ръка на шията си и отправя поглед отвъд покритата с прашна пелена местност. Димът обгръща всичко като мъгла.
– Ел Капитан ли? – казва Брадуел. – Никога не го отписвай.
Лайда
Месинг
От едната страна къщата е подпряна на комин, а от другата – на стълбище. От стените не е останало почти нищо и мястото е сякаш изложено на показ. Пиано с изкъртени клавиши, струни и педали е зпокитено като убито животно. Чува стъпки и се обръща. Партридж. Само той. Двамата са сами.
– Проследиха ли ни? – пита тя. Сърцето ù бие учестено, но се чувства някак спокойна.
– Не мисля. – Докосва един разцепен перваз. – Това сигурно е къщата на директора. Някои началници са живеели в просторни хубави домове близо до затворите.
Лайда се опитва да си представи къщата, когато е била хубава. Сега е опустошена.
Поемат по стълбите, оцелели след пожар. Стените са покрити със сажди. Парапетът е откачен и стои безполезен на стълбите. Стъпалата са хлъзгави от меката като коприна пепел.
– Къде отиваме? – пита Партридж.
– Горе.
На третия етаж над главите им има само въздух. „Небесен покрив“ – минава ù през ум. Ще ù липсва небето – със смуглия си цвят. Ще ù липсва вятърът, въздухът и студът. Стените са почти напълно рухнали, а стаята е съвсем празна, с изключение на месинговата рамка на високото легло с четири подпори. Рамката е истинско чудо. Матракът, чаршафите, одеялата и кувертюрата са изчезнали отдавна, отнесени заедно с покрива или откраднати. Но потъналата в сажди месингова рамка е още тук.
Лайда избърсва саждите от месинговата топка на едната подпора. В нея зърва отражението си, а зад себе си – изкривения лик на Партридж.
– Струва ми се като подарък – казва тя.
– Може това да е коледният ни подарък – отвръща той. Прекрачва страничната табла и застава в средата на мястото на матрака.
– Може би. – Сяда на пода и с бавни движения си представя, че се отпуска върху меките постели.
– Как ще се доберем до Купола? – подхвърля Партридж.
На Лайда не ù се говори за това.
– Трябва да изчакаме края на битката. Нищо не можем да направим, докато войниците и пясъчните създания са още тук. – Тя се усмихва. – Трябва да разбухнем възглавниците.
Партридж прескача таблата, взима въображаема възглавница, удря я няколко пъти с юмрук и я подава на Лайда.
– Ще я споделиш ли с мен? – пита тя и оставя въображаемата възглавница на леглото.
Той се отпуска до нея. Двамата лежат един до друг, зареяли поглед в облаците.
Партридж се извръща към нея.
– Лайда – казва той.
Тя го целува. Не иска да знае какво ще ù каже. Все още са в този брулен от вятъра свят, в къща без покрив и в това легло, което отдавна не е легло. Тук не са под зорките погледи на възпитателките от Купола и на майките. Сега са сами. Никой не знае къде са. Наистина никой. Не е необходимо дори да съществуват. В момента всичко е на ужким.