Партридж целува устните ù, после шията ù. Горещият му дъх кара кожата ù да потръпва.
Тя съблича палтото му. Наред са ситните, нежни копченца на ризите им, а после ризите също изчезват. Кожата му докосва нейната – топлината ù я учудва. Каква топлина при този студен вятър!
Двамата се сгушват под палтото му. Тя потрива тяло в неговото. Изненадана е от прекрасното усещане – как устните му се плъзгат по ухото, по шията, по раменете ù. Чувства се поруменяла, но не само лицето, а цялото си тяло. Всъщност какво значение има дали е нейното или неговото тяло? Въпросът е в изобилието от кожа и всеки сантиметър от нея потръпва, сякаш е оживяла за първи път.
Восъчното покритие от баните е хлъзгаво на допир. Така ли е между мъжа и жената? Сеща се за уроците по здравна култура в академията – „щастливото сърце е винаги здраво“. Никой не говореше за любов и секс. Но тя знае това-онова; малки късчета информация, които майките прошепват тайно на дъщерите си, а после момичетата шепнат помежду си и наученото се предава от ухо на ухо, така че накрая не е ясно кое е истина и кое лъжа.
Той съблича и останалите си дрехи, тя също. Нищо друго не съществува. Не може да бъде! Двамата са съвсем сами, далече от чужди погледи, и тя си дава сметка, че изпитва нещо като глад. Харесва ù да усеща устните му върху своите. Прокарва ръце през косата му. Обгръща тялото му с ръце и крака.
Партридж се отдръпва. Изглежда изненадан, дори изплашен.
– Сигурна ли си? – пита я той.
Няма представа за какво говори. Дали е сигурна, че ще се върне заедно с него в Купола? Има ли избор? Разбира се, че имa. Тук не е девическата академия. Тук земята и небето са истински и тя се чувства жива в този свят. Може би все пак ще остане. Но не иска да разваля момента като признае истината – ще се върне в Купола само ако е принудена. Затова отвръща:
– Сигурна съм. – Ще му обясни по-късно. Защо да пропилява безценното време?
Следващия миг той вече е в нея. Усеща остра, кратка болка, а после – натиск. Нещо в нея се разширява. От гърлото ù се изтръгва стон.
– Да спра ли? – пита я той.
Това ли е имал предвид? Дали е сигурна, че иска да го направят – това, за което само е чувала – слухове, разкази за грухтящи животни и съпрузи, кръв и бебета?
Трябва да му каже да спре, но не иска. Кожата му, устните му, телата им – къде свършва неговото и къде започва нейното? Двамата са сраснати – ето какво ù хрумва в момента. И двамата са Чисти, но сраснати. В този миг го обича. Всичко ù се струва топло и влажно, омайващо и ново – няма желание да свършва.
– Не спирай – прошепва тя.
Ами ако това е последният път, когато са заедно, преди да се разделят завинаги? Вече знае, че няма да се върне с него, и я обзема тъга, но и чувство за свобода. Иска да бъде негова съпруга – поне в този миг, ако съдбата не им е отредила други.
– Обичам те – казва ù той. – Винаги ще те обичам.
– Аз също те обичам – отвръща тя. Харесва ù как звучи.
Знае, че има кръв. Знае, че това е нередно, не иска да променя нищо. Той потръпва и от устните му се отронва тих стон. Притегля я плътно до себе си.
Тя вдига поглед към небето над рамото му – реещите се облаци, носената от вятъра пепел – и си представя, че е върху тях, на последния етаж на къща без покрив, две тела, слети ведно, в средата на голо легло с четири подпори.
Вече ù липсва. Усеща, че вече копнее за него. Той ще си отиде. А тя ще остане. Какво ще правят един без друг?
– Сбогом. – Прошепва толкова тихо, че не е сигурна дали изобщо я е чул.
Ел Капитан
Пей, пей,пей
Провират се между дърветата нагоре по хълма. Ел Капитан долавя шума на реката, почти успява да вдъхне мириса ù. Върви след Уилда, като не спира да се оглежда, но очите му са замъглени от потта и агонията. Пробужда се старата му болка, но той я отпраща. Телата на десетки хора се изпариха светкавично, оставяйки само неясни петна. Други бяха изпепелени. След Детонациите зърна жена, превита над разтопена заешка клетка в двора ù – овъглена статуя. Докосна рамото ù с надеждата, че ще я накара да се обърне; но вместо това част от рамото ù се разпадна в облак от пепел. Пръстите ù бяха посивели. Той извади късмет, че не бе изгорял, че не бе пил от черната дъждовна вода, макар да умираше от жажда. Намери стар резервоар, откъдето двамата с Хелмут утоляваха жаждата си. През следващите дни бе на косъм от смъртта. Двамата бяха болни и слаби, но поддържаха силите си с консервирани мандарини, които майка им добавяше към десертите наред с ябълките и кокосовите стърготини.