– Все още помня каква съм била – отвръща тя. – Искам да съживя тази част от мен. Да бъда изцяло себе си.
– Но ти си изцяло себе си – възразява Брадуел. – Аз съм такъв, какъвто съм независимо от белезите и птиците на гърба ми. Приемам се какъвто съм. Ти непрекъснато откриваш красота в разрухата наоколо, но кога най-сетне ще я откриеш и в себе си? – Той прокарва пръст по извития белег на окото ù. – Ето в това например.
Въпреки желанието си да се дръпне, Преша не помръдва. Спира я начинът, по който я гледа – с вълнение.
– Поне формулата е истинска. Въпреки че ти искаше само да проникнеш в миналото. Да се добереш до старите истини, нали така?
– Има само една истина – отвръща той. – И ние трябва да я намерим и опазим.
– Не знам – казва Преша. – Понякога ми се струва, че вярваш само в своята истина, а всяка друга намираш за относителна, непостоянна и съмнителна.
Тя извръща глава и поглежда към реката. Над нея се стеле лека мъгла. Нещо прошумолява в близките храсти. И двамата се взират в черната шума.
– Скоро ще се стъмни – казва Преша.
Брадуел вдига поглед към прорязаното от клони небе.
– Защо времето да е толкова важно? – казва той. – Сякаш Уолронд не си дава сметка, че ще чуем съобщението му чак след Детонациите. Времето е било от значение преди това, когато все още е имало надежда, че могат да спрат Уилъкс. Нещо не се връзва.
– Как би могъл да си представи всичко това? Тогава времето сигурно е означавало нещо съвсем различно – казва Преша. – Хайде, достатъчно се забавихме. – В същия миг се сеща за Ел Капитан. Дали паякът скоро ще избухне? Няма часовник. Ами ако Ел Капитан и Хелмут са вече мъртви? Това е въпрос, който не коментират. Просто не могат.
Партридж
Надолу
Легнал по гръб, Партридж отваря очи и вижда пепеливия похлупак на нощното небе, вирнало се над него като океан от облаци. Луната хвърля наоколо бледа светлина. Когато Лайда прошепна „сбогом“, и той си помисли същото – сбогом на този свят с пепелта, небето и вятъра. Светът извън Купола пулсира със свой собствен ритъм, като яростно туптящо сърце, което кара всичко наоколо – дори вятъра – да изглежда толкова живо. Не иска да се връща към застоялия, тежък въздух в Купола, към неговата прецизност и стерилна чистота, към прикритото му с добри обноски лицемерие. И все пак се радва, че ще бъде на топло, в истинско легло – с Лайда.
Напълно облечена, тя стои край рухналата стена, която стига до кръста ù. Сякаш се намира на носа на висок кораб.
Той се изправя и започва да се облича. Вика я. Тя не се обръща.
Партридж грабва палтото си и отива при нея. Прегръща я и я целува по бузата.
– Да ти дам ли палтото?
– Няма нужда.
– Хайде, облечи го. – Сваля палтото и го намята на раменете ù.
– Въпрос на време е – казва тя. – Преди малко видях Хейстингс.
– Къде?
– Обикаляше сам из руините на затвора. Вероятно се е отделил от другите. Предполагам, че се опитва да те намери.
– Може той да ни отведе там. По-добре, отколкото Уелингзли. Ще бъде добре за репутацията му, ако той ме предаде.
– Той няма да ни отведе там – отвръща Лайда.
– Какво искаш да кажеш?
– Няма да ни отведе. – Тя се отдръпва.
– Нещо не разбирам.
– Няма да дойда с теб – прошепва тя.
– Но нали се връщаме заедно.
– Аз не мога да се върна.
– Ще бъдеш с мен. Ще се опитам да те защитя.
– Точно за това става дума – отвръща тя с насълзени очи и отчаяние в гласа. – Вече не искам да бъда защитавана.
Партридж не вярва на ушите си. В това няма никакъв смисъл. Оглежда опустошената околност.
– Навън е пълно с варвари. Ще направя всичко по силите си... – Иска да ù каже, че ще положи усилия да се грижат добре за нея, но знае, че Лайда не иска и да чуе.
– Вътре също е пълно с варвари. Само че в Купола ни лъжат.
Права е, разбира се. Партридж се заглежда в пясъчните създания, които се надигат и после изчезват, блуждаейки под земята. Като кораб, който влачи мрежата си по дъното на морето.
– Може би ти нямаш нужда от мен, но ако аз имам нужда от теб?
– Не мога. – Гласът ù е твърд, дори не потрепва. Това го изненадва.
– Но ти щеше да дойдеш с мен. Нали се сбогува с този свят? Чух те да го казваш.
Тя поклаща глава.
– Не се сбогувах с този свят – отвръща тя. – Сбогувах се с теб.
Партридж усеща, че не му достига въздух, сякаш нещо го блъска в корема. Поглежда към руините на затвора. По срутените греди пълзи тънък лъч светлина. Това е Хейстингс, който си пробива път сред отломките. Изведнъж спира, сякаш усетил, че някой го наблюдава. После се обръща и поглежда към Партридж, осветявайки лицето и гърдите му. Оборудван е с отлично зрение. Сигурно го вижда в най-малки подробности. Хейстингс отмята косата от очите си, след което поема към къщата.